В текста си "Ода за амазонките" заявявам, че славните жени-воини на древността произхождат от тракийския етнос и по-точно от масагетите. Показателно е свидетелството на Диодор Сикул, който в Книга 2, гл. 44 на своята "Историческа Библиотека", свързва народа, от който са произлезли амазонките, директно с царството на владетелката Томирис, победила и погубила Кир Велики:  

"След като в Скития се случило веднъж междуцарствие, в нея се възцарили жени, отличаващи се със сила. У тия народи жените подобно на мъжете, се проучват към война и никак не им отстъпват по храброст; поради това много велики подвизи били извършени от славни жени не само в Скития, но и в съседните на нея земи".  

  (...) "Образувалото се по този начин племе на амазонките се отличавало с такава храброст, че не само опустошило много съседни страни, но и покорило значителна част от Европа и Азия".  

   Диодор нарича масагетите "скити" - размит термин, който в крайна сметка означава "тракийски народи". Както писах, според мен, Скит и Скил са идентични имена и понятия. Множество други хронисти недвусмислено определят Томирис като царица на масагетите. 

  От етнонима "масагети", който превеждам като "мъже-конници" произлиза и названието "амазонки" - " а-мъжонки" - омъжествени, прилични на мъже. Впрочем Омир - най-великият поет, раждал се някога на земята, го е казал ясно: "амазонките мъжеподобни" ( в Трета Песен на "Илиада").

    Царството на амазонките обаче предшества с много векове, а може би дори с хилядолетие, времето на Томирис.

  Според свидетелствата в изворите, в прастара епоха амазонките обитавали черноморското крайбрежие на Североизточна Азия, при устието на р. Термодонт, в подножието на т.нар. Амазонски планини. Там се издигала тяхната столица Темискира. От казаното от Омир с устата на троянския цар Приам се разбира, че те са били непосредствени съседи на фригите ( бриги, бълги ), граница между тях е била река Сангарий, взела името си от сагариса - лабрис, свещената двойна брадва. По думите на Страбон в Кн.11, гл.5 на "География", амазонките са владели в най-дълбока древност голяма територия от земята, която по-късно се нарича Фригия и са построили в нея величествени градове в прослава на своето могъщество - Ефес, Смирна, Киме и Мирина. Хигин твърди във Fabulae, че тяхно дело е храмът на Артемида в Ефес - едно от седемте чудеса на света.

    Как амазонките са успели да вземат връх над своите единоплеменници-мъже и да ги подчинят не само на властта, но и на прищевките си? Диодор ни запознава с този уникален революционен процес, обърнал наопаки - в затворената капсула на въпросния клон от масагетите - обществената и политическа роля на половете. Всичко става в рамките на управлението на една царица, която явно не е имала мъжки наследник:

    "(...) съставяйки войнство от жени, тя започнала да го обучава във военното изкуство и покорила някои от съседите. Придобивайки все повече и повече доблест и слава, тя постоянно вършела набези над съседните племена и възгордявайки се, вследствие на успехите, се провъзгласила за дъщеря на Арес, а на мъжете предоставила да предат вълна и домашните женски работи; след това издала закони, с които призовавала жените към военни състезания, а на мъжете предоставила смирение и робство. (3) На децата от мъжки пол те осакатявали нозете и ръцете, за да ги направят непригодни за военна служба, а на момичетата изгаряли дясната гръд, за да не се издава във времето на телесна зрелост и да не им пречи..."

  Според Диодор ( Кн.4, гл. 16 ) край на възхода на царството на амазонките слага Херакъл при изпълнението на деветия си подвиг - заповедта на Евристей да му донесе пояса на амазонската царица Хиполита ( или Меланипа ). Зевсовият син, вероятно и в мъжки порив да възстанови погазения световен ред, избива цвета на женското войнство. Но още дълго амазонките продължават да живеят край бреговете на Термодонт - очевидно ведно с примирените си мъже.

  И ето че в Кн. 11, гл. 5, Страбон описва коренно променена ситуация: амазонките са напуснали Североизточна Мала Азия и са се заселили в подножието на Северен Кавказ, на единия бряг на река Мермадалис, която ги дели от " гели и леки" Амазонската територия вече е напълно свободна от мъжко присъствие - но уви, не амазонките са изгонили мъжете-роби, а мъжете-роби най-сетне са предпочели свободата и са избягали - впрочем съвсем недалеч, както узнаваме от Страбон. Според географа бившите мъже на амазонките се наричат "гаргарийци".

    "Двата народа" - "чисто женският" амазонски и "предимно мъжкият гаргарийски" съществуват редом в някакъв странен синхрон, "в сътрудничество", което от съвременна гледна точка бихме определили като "студена война" с точно определени "взаимно изгодни пунктове". Ето я уникалната ситуация, разказана без ирония от славния географ:

    "За амазонките също се казва, че живеят в планините над Албания. Прочее Теофан, който участвал в похода с Помпей в страната на албаните казва, че гелите и леките, скитски народ, живеят между амазонките и албанците и че там тече реката Мермадалис, по средата между тези народи и амазонките. Но други (...) твърдят че амазонките живеят на границите на гаргариите, в северните подножия на онези части от Кавказките планини, които наричат Керавнийски; и че амазонките прекарват останалата част от времето си усамотено, като всяка върши своята работа, оране, сеене и пасене на добитък и особено обучаване на коне, макар че най-смелите се занимават предимно с конен лов и бойни упражнения; че десните гърди на всички са отрязани още като бебета, за да могат лесно да използват дясната си ръка за всякакви нужди и особено за мятане на късото копие; и че също така използват лъка и сагариса, и правят от кожите на диви животни щитове, дрехи и колани; но че имат два специални месеца през пролетта, в които се качват на близката планина, дето ги разделя от гаргариите. Гаргариите също, според древен обичай, се качват горе да поднесат жертви с амазонките и също тъй за да се сношават с тях, за да се раждат деца, като го правят скришом в тъмното, всеки гаргариец с която амазонка се случи; и след като ги оплодят, ги отпращат; а родените женски амазонките задържат при себе си, но мъжките ги вземат гаргариите, за да ги отгледат; и всеки гаргариец, на когото донесат дете, го осиновява като свое и смята детето за свой син поради несигурност."  
  (....)   "Мермадалис се стича буйна от планините през страната на амазонките.(...) Казват, че гаргариите се преместили нагоре в този район от Темискира с амазонките, след това въстанали против тях и в съюз с някаква траки и евбейци, които били стигнали дотам, повели война срещу тях, и че по-късно прекратили войната срещу тях и сключили договор според споменатите условия, сиреч, че ще общуват помежду си само по въпроса с децата и че всеки народ ще си живее независимо от другия."  

    Страбон съобщава, че амазонките отдавна са изчезнали и от земята си в Северен Кавказ. Но можем ли да предположим, че в последна сметка тези непокорни жени са се слели с мъжкия елемент на своя народ - гаргариите? И кои всъщност са гаргариите? Имат ли нещо общо с тях цитираните "гели и леки, скитски народ" ? Можем ли да ги проследим и да ги идентифицираме с някой съвременен народ?

    Този въпрос поставих в статията си "Ода за амазонките".

    И ето - такъв народ наистина съществува и днес! Това са ингушетите, народът на малката севернокавказка република Ингушетия.

  Самоназванието на ингушетите е "гlалгlай" като звукът, означаван с "гl" е типичният за казвказките езици звук "gh". Езикът им се нарича "гlалгlай мотт" - и забележете, терминът "мотт" поразително напомня френското понятие "mot" - дума, слово. Ингушетите имат своя писменост, но днес пишат на пригодена за особеностите на езика им кирилица.

    Самоназванието "гlалгlай" е звуково почти омонимно с името на народа "гаргарийци", двете се отличават само с преминалия в "л" звук "р", явление, добре известно в езикознанието. По същия начин звукосъчетанието "ъл" в етнонима "българи" преминава в "р" в народностното име "бриги" - тракийски народ, според Страбон. Но освен от "гаргарийците", споменати от географа във връзка с амазонките, откъде другаде така натрапчиво ни е познато името "гаргар" - познато, разбира се, за тези, които четат древните автори? 

    Да, това е загадъчното име на най-високия връх на планината Ида в Троада. Той се е наричал Гаргара или Гаргарон. От този връх, според Омир, боговете наблюдават лютата битка между троянци и ахейци край Троя. 

    Но какво ще рече словото "гаргар", което явно свързва "гаргарийците", произхождащи ведно с амазонките, от масагетите - и троянците, дардани, тевкри? Какъв е собственият му смисъл?

    Това понятие е прадревно и като такова, има много преображения. Дори думата "горгона", според мен, произлиза от него. Но самият му корен е свързан с белия камък с най-стар произход - варовикът. На френски език "варовик" е calcaire, на италиански - calcare. Думата carcassa - черупка, костна структура и останки от нея - се спотайва в същото смислово гнездо. Черупката на костенурката, животното, на което се крепи земята, "черепаха" на руски, е в същия смислов и звуков порядък. Оттук произлиза и връзката на " гаргар" или "галгал" с " череп" - а съответно и названието на хълма Голгота, на който е разпнат Спасителят и в чийто недра е погребан черепът на Адам. "Галгал" е напълно съзвучно с българската дума "кокал", от която идва названието на местността Клокотница, бойното поле на българската средновековна слава. Едно от самоназванията на ингушетите е "глигви", име, което буквално свързвам със "зъб-глига", "кокал", " кост". От "гаргар" и "галгар" - варовик, череп, кокал, кост - идва и името Гаргано на известната планина в Пулия, в Италия.

    Прави впечатление, че названията и самоназванията на ингушетите са множество - този феномен не е изключение, той съпътства най- древните народи и отразява различните страни на техния национален характер, произход, история и религиозни вярвания.

    Едно от историческите самоназвания на ингушетите е "гала". Сега няма да се занимавам с удивителната етническа близост между гали и траки, нито с произхода на етнонима "гали". Ингушетските историци логично свързват името "гала" на своя народ с "гелите" - британски народ, установил се заедно със скотите в Шотландия. Както се убедихме от по-горните редове, Страбон назовава гелите "скитски народ", т.е. тракийски ( М.В.), който ведно с "леките" обитава същата област в Северен Кавказ, в която живеят и амазонките - дели ги река Мермадалис. "Леките", според мен, са ликийци. В историческата книжнина те са обявени за "лезгинци", което не противоречи на моето определение - вече на всички е ясна близостта на траките ( българи ) с грузинците, както и показателната прилика между глаголицата и грузинската азбука.

  Излиза, че гели, леки и гаргарийци са един и същи народ - днешните ингушети. И те са живели в близост с амазонките, "омъжествените" си масагетски съплеменнички. Близост географска, защото друга близост през по-голямата част от годината не е имало.

  Но паралелите не свършват с това. В миналото Ингушетия е наричана Кистетия. Веднага ще си обясним смисъла на това име, ако отново разгърнем "География" на Страбон, Книга 7, гл.3. В тези редове, изключително посветени на тракийските народи, ученият съобщава, че траките, които са водели праведен, чист живот, без жени и без месна храна, са наричани "ктисти" - "чисти".

    Какво ще рече съвременното официално възприето, но не по-малко древно име, Ингушетия?

    То произлиза от названието на едно старинно ингушетско селище - Ангушт. Паралелът е невероятен - Анхус се е наричал царят на Гет в древна Палестина. В един от неговите градове - Секелаг, неотдавна разкрит от израелските археолози, намира убежище младият Давид, спасяващ се от преследването на Саул. Ханаанските гети са свързани както с тракийските гети, така и със североафриканските гетули. И отбележете името на град Секелаг, което потвърждава родството на гетите ( масагети, хети, траки, българи ) със секеите, секели сикули - носители на свещения сагарис. Анх означава "свещен", "сагарис" - също.

    Имената наистина са метеори, озаряващи бездните на миналото и разкриващи истината.

    Столицата на Ингушетия се нарича Магас. Странно име - то ни води към магите, великите, знаещите - към Великата Майка и крилатите небесни змейове. Пореден етноним на ингушетите, фиксиран в историческите извори, е "дзурздуки". Фамилно име Сурсук съществува в арамейските земи ( Ливан ). Сур в тракийската и българска традиция означава "Слънце", "слънчев" - Сурва година, сур елен. "Зур", "зураб" значи "рубин" на грузински и персийски - червен, рубинен е цветът на слънцето, на зората. Според мен "дзурдзук" ще рече " слънчев змей" - "дзур - дзуг"- zur - zug". Zum, както и zug означава "змия". Ето откъде идва символът върху знамето на Ингушетия - кръг с три "неразбираеми" знака, излизащи на равни интервали от него. Мисля, че това е слънчевият диск с три змии - извънредно древен символ. Той изразява култа към Сабазий, бога на Слънцетоm. Слънцето е всевиждащо, както и змиите виждат всичко - неслучайно знакът "види" в глаголицата изобразява "очите" (" очилата") на кобрата. Този символ свързва небесата и земните недра. Той напомня за троицата Кабири. Този символ може да се тълкува - за ужас на схоластиците - и като спускащ се от небето летален апарат, гледан отдолу.

    Името на Шумер, толкова явно и толкова скрито за взора ни, е Зумер.

  Няма нищо случайно - "под Слънцето" гласи старата поговорка. Само преди броени дни реставраторката Дора Петкова ми се обади с приятелско настояване да разгледам сребърната плочка от Белинташ с изображение на Сабазий с няколко змии, във връзка с неин бъдещ труд. Тази статия е моят отговор на въпроса на Дора. Чудно наистина! Тя не знаеше, че вече работя над тези редове. Аз самата все още не знаех, че пътят към гаргарийците ще ме изведе към Слънцето.

    "За бог признават само Хелиос" - пише Страбон за масагетите.

    В мой текст, публикуван преди три години, обяснявам името Сабазий, Шамаш, Шамши, като "Себе си", "Сам","Сам си" в смисъл на божествено Себе, Върховен, Самодържец, откъдето произлиза и името Саваот. Днес повече отвсякога съм убедена в правилността на това свое тълкуване, направено само на базата на божествения български език.

    Няма по-вълнуващо, няма по-великолепно пътешествие от похода към висината и дълбината на словото. Никакви разкопки не са дали повече и по-пълни отговори на изконните въпроси на човечеството, отколкото това е сторила словесната археология.



СТАТИЯТА Е ПУБЛИКУВАНА В БЪЛГАРСКА МЕДИЯ.
ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ.