Прочетен: 3132 Коментари: 16 Гласове:
Последна промяна: 18.10.2019 12:42
Това е изречението, което най-силно ме порази, когато преди половин век, прочетох за първи път „Откровение” на Св.Йоан Богослов. Бях на седем години и ми предстоеше първият в живота ми учебен ден. Да стана истинска ученичка след дългото затворничество в целодневните детски градини, в чийто инвентарен номер се бях превърнала поради вечната заетост на майка ми и баща ми, бе за мен приятно разнообразие – в училище не можеха да ме държат повече от шест часа.
С мама бяхме прекарали един светъл август в къщата на баба и дядо, нейните родители, в Рогозен, селото, в което двайсетина години по-късно щяха да открият рогозенското тракийско съкровище - но вече се стягахме да се върнем в града, майка ми беше гимназиална учителка по математика и нейната свобода също приключваше с настъпването на септември. Всички августовски утра посвещавах на грижата за копринените буби, разположени на шперплатови плоскости в просторната „бубена соба” на тавана – донасях черничевите клонки, нарязани от дядо, смъквах листата им, разстилах ги и се унасях в полусън от сладкия шум от безброй устица, които гризкаха свежата зеленина. Предстоящата раздяла с тия кротки затворници ме нажаляваше до сълзи, защото щеше да е вечна – щях не само да замина, а да ги изоставя на смъртта. Краят на работата им, която те методично и доверчиво довършваха, бе тяхната присъда. Те щяха да изстискат от белите си телца и последния милиметър лъскава копринена слюнка, щяха да си отдъхнат най-сетне, скрити в убежището на стегнатия пашкул, щяха в блажена дрямка да се отдадат на превъплъщенията, които им налагаше тяхната природа и тъкмо в момента, в който тя щеше да им подари жадуваните криле на спасението – човекът, в своя безпощаден егоизъм, щеше да залее с вряла вода ненужните какавиди. Бяха най-благородните ларви, а никога нямаше да полетят свободни като истински пеперуди. Робството им бе започнало още преди дядо да купи от колониалния магазин кутийките с бубено семе. А не беше ли такава съдбата на всички домашни животни, над които се простираше коварната власт на човека? Не беше ли и такъв жребият на самия човек? Черничевите дървета, които дядо някога бе посадил покрай зида, не за да растат на воля, а за да служат за храна на бубите, протягаха към мен осакатените си ръце и ми напомняха, че над тях също е извършена страшна неправда.
В деня, преди да отпътуваме, не влязох в „бубената соба”, а в отсрещната по-мрачна стаица, където стояха три черни ракли, огромни като саркофази на великани. С мъка открехнах капака на първата, но вътре не напипах бронзови доспехи, а селска „руба”, обилно осолена с кристали нафталин – сукмани, елеци, ръкави за ризи, сватбарски кърпи, скроени парчета черноборсаджийска тафта, на които липсваха само няколко тегела, за да се превърнат в клоширани поли, а по-отдолу груби чаршафи и одеала от остра вълна, която жареше като коприва. Изведнъж пръстите ми сграбиха малка книжка, пъхната между тях. За първи път виждах евангелие – в бедняшката единствена стая, в която живеех с родителите си в града, нямаше такива книги, но веднага го познах, макар да му липсваха кориците. Баба го бе скрила под неизползваната прикя на четирите си дъщери, омъжили се в пролетарска и богоборческа епоха, в която бе прието съпружеският живот на масовия българин да започва с четири голи стени под наем, а не с домоткани черги и ковьорчета. Загледах се в текста, който отначало ми се стори написан на чужд език, заради повсеместния ер-голям и честата употреба на ъ-широко. Отдавна се бях научила да чета, но сега запъвах на всяка дума. И докато прелиствах страниците, от тях изпадна оръфана кола - „Откровението“ на Св. Йоан Богослов.
Седнах на раклата, мъчейки се да разчета написаното - като човек без зъби, който се сили да сдъвче и погълне корав залък. Постепенно то ставаше все по-разбираемо не само текстово, а и смислово, защото патосът е естественият тон, с който децата се отнасят към живота. Помня, че ужасът, който ми вдъхваше описанието на наказанията на грешниците, продали душата си на Сатаната, бе примесен с доволство – ще получат каквото са заслужили. Струваше ми се, че в Дните на Гнева аз ще стоя от другата страна и ще наблюдавам – бях безсилна да поправя някои неправди, но с други щях да се боря и душата ми щеше да остане чиста. Отлично разбирах значението на думите „грях”, „позор”, „предателство”, „престъпление”. Още съвсем малка съм се питала дали престъпникът успява да заспи нощем, бях сигурна, че престъплението води до лудост. Най-страшното в едно престъпление е, не че има последици като присъда и затвор, а че престъпникът завинаги погубва мира със самия себе си. Съзнавах, че е по-добре да си ограбен, отколкото грабител, че съдбата на убиеца е по-злочеста от тази на жертвата. Но крадци и убийци около мен нямаше, за кражби и убийства много рядко и назидателно съобщаваха вестниците, кражбата и убийството бяха доживотен жиг – никой не желаеше да се здрависва с крадец и убиец, никой не ходеше на погребението му.
А „Откровението” оповестяваше планетарни престъпления и обвиняваше в грехопадение почти целия човешки род.
Нито за миг обаче не ме споходи съмнението, че чета „измишльотини и заблуди”, както бях чувала да наричат християнското учение и свързаните с него пророчества, приемах текста като откровение, каквото бе и заглавието му. Счупването на печатите, конниците, язвите, ме плашеха най-вече с това, че в бъркотията можеха да засегнат и някой невинен ведно с виновните. Успокояваше ме мисълта, че видението се отнася до далечното бъдеще и хората имаха на разположение много векове, за да се поправят и да избегнат страхотиите, които то вещаеше. Така че не се стреснах прекалено, а се съсредоточих върху загадката, с която Св. Йоан Богослов отправяше предизвикателство към интелекта на бъдните поколения. Тя заседна като парче от шрапнел в главата ми и се превърна в мой личен ребус, несравнимо по-вълнуващ от рубик-кубовете и интернет - игрите, които подлудиха инфантилчетата в края на миналия и началото на настоящия век.
„Който има ум” – не можех да прескоча това заклинание. Мислех си, че притежавам в излишък от въпросния материал, бях чула веднъж мама да казва на татко:”Това дете има ум!” Е, по-късно тя тържествено се отрече от думите си, но аз продължих да им вярвам.
Веднага се впуснах в догадки, окуражаваше ме фактът, че поне до първия ми учебен ден, никой не бе разкрил тайната – явно пророчеството от Патмос очакваше мен! Когато бях на десет, двайсет, трийсет, четирийсет години, мимоходом зървах в някое популярно четиво как върви разбулването на загадката и финалът на всевъзможните статии неизменно гласеше : ”Най-великите гении на човечеството, поети, философи, ясновидци, в продължение на две хиляди години, та до ден днешен, не са могли да дадат отговор на този въпрос”. Значи победител все още нямаше и аз продължавах да участвам в маратона с надежда да грабна купата.
Междувременно битието ми се сложи така, че мама окончателно замени прибързаната си констатация със заключението : „Ти никога не си имала ум”. В усилията си да я убедя, че преди е била по-права, напуснах България с n-тата емигрантска вълна, а талазите от бягащи, вместо да затихват, се сгъстяваха зад мен. Европа, победена, се гърчеше под скъсаните ми подметки, но здраво стискаше кесията с еврото – успявах да изскубна по някое, само колкото за храна. Финансовата стрелка на всички мои маршрути неизменно сочеше нула. Реших да променя курса и дръзко да извия самолета към Швейцария, но катапултирах не в банков офис, а вдън гори алпийски, където раздават не франкове, а лопати. Мама вече не казваше нищо – тя отлетя на небето, спасявайки се от приживе мумифицираното си тяло, след седемгодишно не „ходене по мъките”, а неподвижно лежане сред мъките, най-тежката участ, с която поразява инсултът. Изличи се безропотно като всички пенсионери – сиромаси, които подир четири трудови десетилетия, бяха обвинени от новите властници, че „ядат хляба на народа” и бяха натирени да „очистят терена”. Родителите на емигрантите – не на тия, които изнесоха вагони с пари, а на тия, които тръгнаха да робуват за комат хляб – бяха застигнати от най-отровните хули, по тях полепнаха най-зловонните храчки. Майка ми цял живот беше учителка, обичаше умните ученици, светналите им разбиращи очи, когато преподаваше някой труден урок. Тя вдъхновено ги въвеждаше в него като в бурно море, но и самата се водеше по тях, както опитният моряк се води по искрящите съзвездия. Обичаше напрежението в учебния час, картеча от въпроси и отговори, клокоченето на младия интелект, който изпълва класната стая с радостните мълнии на откритията. А сега страната се управляваше от двойкарите, които бяха крили глави под последния чин.
***
Доскоро оплаквахме мъртвите, сега им завиждаме.
Едва ли някога ние, днешните обитатели на планетата, сме си представяли, че върху нас ще се стовари жребият да живеем в последните времена, описани от Св. Йоан Богослов. Но те несъмнено са настъпили. Накъдето и да се обърнем, виждаме белезите на Апокалипсиса – поругаване на човешкия и божествен морал, присмех над почтеността, охулване на Христовата вяра, унищожение на бялата раса, възхвала на порока, въздигане на углавни престъпници за държавни водачи, безнаказаност и всеобщо преклонение пред престъплението, което носи богатство и слава, вместо въже и секира. Добро и зло са разменили местата си и стълбовете на всемира са разклатени, в природата се надига неистов гняв срещу човека. Слънцето подготвя невиждана мъст. Но наред с общите симптоми, от пъкъла изскачат и конкретни окултни знамения, които демоните забучват като жалони в победоносния си поход – числото на звяра се хили от биометричните ни документи, баркодовете на стоките и картите за лабораторни медицински изледвания, базовият компютър отваря паст и дрезгаво гъгне своето име „Звяр”, проправят си път виртуалната валута и новият ойкуменизъм, ютюб бълва видеа с чудовищни ритуали, умножават се доказателствата за Световно правителство и световен заговор срещу човечеството. Бе опожарена Парижката Света Богородица – свещен символ на западното християнство. Всички тия явни прояви на приближаването на царството на Антихриста, не разобличават и не възспират, а главоломно ускоряват неговото възшествие. Светът се е превърнал в амбулантна сергия за покупко-продажба на души. Дяволът диктува цените. Смехът му пред нашето безсилие и себеподценяване, е искрен, почти дружески. Спасението или вечната гибел вече не са отвлечена тема за проповед или интелектуална престрелка в свободното време, а въпрос на непосредствен избор пред всеки от нас. Едва сега осъзнаваме какво означава съдбоносната отговорност да си роден човек и да браниш душата си.
Радвах се, че съм намерила убежище в планината, макар и в чужда страна, вън от вонящите морги на градовете. Скрити течения ме бяха тласнали почти пряко волята ми в Каверньо, последното селце в долината на река Маджа, кантон Тичино и тук се бях заклещила като оголен скелет на кораб, започнал да забравя своето крушение. Алпите, във всичките техни части, представляват фантастичен готически декор, но последният дял на Валемаджа, където се намират Каверньо и отдалеченото на хвърлей от него, селище Биняско, стъписва и най-невъзприемчивия към чудеса посетител, защото напомня сцена, плазмирана от инструментариума на свръхчовешки разум, която отколе очаква своите актьори. Тъкмо на това, пропито от предчувствия място, където реката се ражда и приема тайнственото си име – Маджа – в края на м.юни т.г. открих прадревен „змийски” култов комплекс, чиито по-малки светилища се простират по цялото й течение /30 км./ до вливането й в Лаго Маджоре при Локарно. Няма да повтярам отново това, което вече подробно съм описала в студията си „Магичната долина. Мегалитни паметници във Валемаджа, кантон Тичино”. През м. юли т.г. хукнах в България, за да разпространя материали за откритието си. Приятели и бивши колеги –журналисти ги публикуваха в някои български новинарски сайтове и вестници, придружени от красноречиви фотоси. Но когато се върнах в Швейцария и се опитах да привлека вниманието на медиите, институциите и местните хора, към това наистина уникално за Тичино откритие /Швейцария е бедна на археологически и праисторически находки/, ударих чело в непреодолимо, каменно мълчание. То продължава и досега. Един приятел се помъчи да ми го обясни: „Твоята Швейцария /защо пък моята?/ е световната столица на банките. А банките се управляват – знаеш от кои. Ти си разонспирирала леговището на тяхната богиня Змия и на всичко отгоре искаш да бият тупана и да разтръбяват подвига ти. Няма как да стане.”
Но може би днес змията се чувства победител и сама се разкрива пред хората. Прави впечатление с каква регулярност по цялата планета започнаха да изскачат подобни „змийски” мегалитни градове. Нима това е случайно? Старото ми убеждение, че на земята в прадревни времена е съществувала гибелна цивилизация на рептилите, наречени гиганти / гигени, гигери/, наги и ану-наги (анунаки), змейове и змеици, изконни врагове на човешкия род – бе започнало да се възражда.
Разбулването на такава забравена тайна е тежко бреме за откривателя. Пълното игнориране от страна на околните, ме кара да се чувствам заплашена. Сякаш съм влязла в забранен дворец и съм събудила страховития му господар, който бавно отваря фосфорното си око с вретеновидна перпендикулярна зеница.
В подкрепа на мнението, че Валемаджа в прастара епоха е била средище на „змийски култ”, говорят множество факти. Едни от най-важните са свързаните с нея топоними и самият хидроним – Маджа. Названието Каверньо произлиза от съставното слово ca-vereni, което означава „къщата на змея”- от него прозхожда понятието „каверна” – кухина, пещера. Името на Биняско води произхода си от келтското / и по-специално бретонско/ понятие bigne – пазач, пазител – т.е. змеят е пазител на тази местност и на светилището. Маджа – името на реката и на най-голямото селище, почти градче, разположено в средата на дългата тясна долина - ще рече „могъщата, знаещата, магьосницата” или „Великата Майка” – същото, каквото означава Магура в България и Румъния или Магуара, Югамагуара и Юдамагуара в Индия.
По течението на Маджа нагъсто са нанизани дузина селца и махали. Названията на повечето от тях имат точен аналог в тракийския и български език. Направила съм списък на разгаданите от мен топоними във Валемаджа и той е включен в цитираната вече статия „Магичната долина”. Но проучването на името на село Джумальо /Giumaglio/, считано от местните изследователи за едно от най-древните селища в тази част на кантона, сякаш разскъса завеса пред очите ми и се превърна в отправна точка към откритие, пряко свързано с „Откровението” на Св.Йоан Богослов.
И по-рано съм съобщавала за топоними от землището на Джумальо, съдържащи знаковите тракийски имена Семела и Aнхиз, като в случая не става дума за богинята, майка на Дионис и за бащата на Еней, а за обикновени хора – очевидно тези древни имена дълго време са били в употреба сред местното население, произхождащо от етруските, ретите и лигурите. Но след като открих мегалитния комплекс в Биняско, отново се зарових в оскъдните исторически данни за Джумальо и открих изумителен факт – в стари времена името му е било Зумаи /Zumai/, произнасяно и като Джумаи. Това беше изключително попадение, което озари бездни от древност и с един замах даде отговор на множество костеливи загадки - в това число и на значението на тайнственото слово „джумая”, приемано за турско и арабско от неуките български съставители на тълковни речници.
Веднага свързах името Зумаи със змийския култов комплекс. Наставката – „ai” е идентична с тракийския суфикс „аи”, указващ множествено число. А „Zum” не можеше да бъде нищо друго освен „зум”- „зъм”- змия. Ако старите обитатели на Джумальо са поставяли знак за равенство между Зумаи и Джумаи, това означава, че „джум” също ще рече „зъм”, „змия” и следователно думата „джумая” не е нито турска, нито арабска, а древнотракийска и нейният първичен смисъл е „змии”, „змийско селище”, а не „пазар”. Не зная дали жителите на Благоевград, които гневно протестираха срещу идеята градът им да си върне предишното име - Горна Джумая, отречено от тях като нанавистен „турцизъм” – ще останат по-доволни от това мое откритие, но такава е истината. Идентичен е и смисълът на множеството фамилни имена като Джумов, Джумалев, Джумалиев, чиито произход няма нищо общо с „пазар” и „пазарски”. Никога преди не бях се замисляла така дълбоко над думата „змия” - „зъм”, „змей”. Самото изписване на началната буква „З” всъщност предава основната характеристика на змията – тя цялата се съдържа в този необикновено красноречив зигзагообразен писмен знак. Това е нейният пиктографски образ. Надзърнах в глаголицата и видях знака З, който бе обяснен с понятието „земя”. Хрумвало ли е някому досега, че „земя” и „зъмя” /змия/ всъщност са омоними? А може би представляват едно и също понятие? Хтоничното божество змия владее недрата на земята, по която е осъдено да пълзи животното змия, но и в двата случая е явно, че земята им принадлежи, тя е техният елемент, тяхната стихия. Числовото изражение на знака „З” в глаголицата, която се оказва много по-древна азбука, отколкото сме допускали, е 7 /седем/. Ето защо числото 7 е обявено за свещено.
Змията е всезнаеща и всевиждаща, тя вещае, пророчества. На дракона Питон, преди да бъде убит от Феб Аполон, е принадлежал Делфийският оракул и светилището в Делфи, наричано „Питон” в най-дълбока древност.
В подножието на планината Виндхя /видя – виждам/ е разположен „змийският” град Божпур в Централна Индия. Винча /виждаща/ се нарича праисторическият „драконов” комплекс, разкрит край Белград. А може би и Бабините Видини кули във Видин неслучайно носят това название, което намеква за близостта на Магурата? Змията „вижда” бъдещето и миналото и човеците наивно се доверяват на нейните коварни съвети. Погледнах знака „веди” и изтръпнах – той представлява графично изображение на очи ( знак "веди" -обла глаголица) в характерната конфигурия на „очилата” на кобрата. Това, което винаги съм отхвърляла, стремително ме връхлетя – такъв знак са носили египетските фараони, а тяхното характерно покривало за глава е всъщност „яката” на свещената кобра в миг на ярост. Нима древният Египет е наследник на рептилската цивилизация? Или тя е само отшумял и отречен етап в хилядолетната му история?
Вече споменах, че и, жителите на Джумальо,освен Зумаи, са го наричали и Джумаи, приемано като идентично название. Това означава, че истинското произношение на името е било с начален звук между „з” и „дж”. И той не би могъл да бъде никой друг, освен „дз”, чиито писмен еквивалент е отдавна изчезнал /може би неслучайно/ от българската азбука.
Потърсих този писмен знак в глаголицата и занемях. Попаднах точно на разгадката на пророчеството от Апокалипсиса. В древната азбука знакът „дз” се изобразява графично като (знак "дзело"- ъглова глаголица) и изговорът му е „дзело”, разбирано като „цело”, „цяло”, а числовото му значение е 6 /шест/. Днес множество сигли, обявявани в Интернет за сатанински, изглеждат точно като него и скритият им смисъл е 666 – числото на Звяра. Думата „дзело” звуково напомня думата „зло”. С начален звук „дз” е оригиналното произношение на словото „звяр”- „дзвер”. Универсалното понятие „цело”, „цяло” би могло да включва конкретното омонимно понятие „село” – и наистина графичното изображение на знака ("дзело"-ъглова глаголица) напомня груба мегалитна структура, праисторическо село /селище на змиите?/. Обзе ме усещането, че съм срещаала някъде този знак, придружен от други странни детайли, но къде – в някоя изложба, в някой музей, на някой афиш? Изведнъж се сетих – бях го виждала в музея във Враца – на обратната страна на плочката с неразчетената загадъчна писменост от Градешница! Нима наистина върху тази глинена плочка е гравирана писмеността на рептилите, населявали някога земята?
Какво означава това прозрение? Защо се стовари тъкмо върху мен? В мен ли се е побрала цялата мъдрост на човешкия род, та успях да проникна в тайна, зазидана от две хиляди години, в която непрестанно са удряли глави „най-великите гении на човечеството – поети, философи, ясновидци”? Нима трябва да се гордея, че най-накрая съм потвърдила първото и съм опровергала последното заключение на майка ми? Или всичко това е бълнуване на изтощен емигрантски мозък? А може би Бог бързаше и безредно разкриваше древните истини дори на най-обикновени умове като моя, предупреждавайки човечеството чрез нищите – верен знак, че предстои Армагедон !
Горните разсъждения ме доближават както никога досега до разбулването на името на Звяра в човешки облик или поне на инициала му. Това е писменият знак, съответстващ на звука „дз” – „з” в съвременната българска азбука и „Z” или „G” в латиницата. Но една комбинация с „Г” „У”, или „Y“ (игрек) също не е невъзможна. Ето защо:
Нека се върнем в далечното швейцарско село с тракийско име – Джумальо /Зумаи, Джумаи/. Оказва се, че неговата старинна емблема е знакът Y все по-популярен у нас, защото представлява част от древнобългарския символ на слънцето IYI Според историците в кантон Тичино, Y е графично изображение на река Маджа, която се формира от двете планински реки – Бавона и Лавидзара – точно при село Биняско и поема пълноводния си път надолу /на юг/ към Лаго Маджоре. Аз съм съгласна, че знакът Y представлява Маджа, но в смисъла на змия, Магура, Магуара, Велика Майка. Той изобразява не само раждането на реката от два притока /ляв и десен/ и по-сетнешния й ход, но и раздвоения език на змията, както и женския пол на божеството. Можем да предположим, че от прастария знак Y, по-късно се създава буквата …/гама/, изразяваща началния звук на корена ”гин” - жена. Ако се вгледаме внимателно, ще забележим, че Y е пределно схематичен образ на числото 666.
Българският слънчев символ IYI обаче не възхвалява древната змия, а тъкмо обратното. Той ни внушава, че светлите божества са ограничили с два могъщи стълба злокобната й власт, затваряйки я в земните недра, в дълбините на ада.
Днес тя се е изтръгнала от оковите си и вилнее в човешкия свят, изпълвайки с мрак душите на хората. Но господството й ще бъде кратко- до Съдния ден, който е на прага!
-----
Една копринена нишка ме свързва с „Окровението” на Св. Йоан Богослов – от намирането му в черната ракла до последното ми усилие да го разгадая. Тя тръгва от тавана на старата къща в село Рогозен, от милите образи на мама, баба и дядо, от призрака на детството и ме следва през девет земи в десета. Колкото повече се навива нишката във времето, толкова повече се скъсява краят й, останал у мен. В света бушуват силите на Злото, описани в Апокалипсиса, но ние, човеците, християните, не можем да се приютим в пашкул, нямаме право на илюзии и скривалища, нито дори на задгробен покой. Бог и нашата съвест ще ни намерят навсякъде и ще ни завлекат на подсъдимата скамейка. И само този, който с чиста душа премине през Страшния съд, ще получи крила и ще полети свободен във вечността.
СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ,ЕДИН ПОЗНАТ КОПИРА ЗА ТОЗИ ТЕКСТ ГЛАГОЛИЧЕСКИТЕ ЗНАЦИ "ВЕДИ" И "ДЗЕЛО",НО ТЕ НЕ СА ИЗЛЕЗЛИ В ПОСТИНГА,НЕ ЗНАЯ ПО КАКВА ПРИЧИНА.В СКОБИ СЪМ УКАЗАЛА МЕСТАТА ИМ,ИНАЧЕ ТЕКСТЪТ БИ БИЛ НЕРАЗБИРАЕМ.
ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА НАД ПУБЛИКАЦИЯТА СА ЗАПАЗЕНИ!!!
Символите от Откровението на Йоан.
МИТРА Е естествено ЖЕНА,защото Е МАДАРА,...
Строителство на пречиствателни станции и...
Римските пътища в България и съвремените...
и,Ум ) не мога да пропусна това ти ново Откровение..
но, имам едно..допълнение, ако не съм нахална..
аз ,мисля, ние Българите сме Рептилиите/ има добри, има и паднали, такива
към кои,ще се слеем, ние решаваме това, съзнателно, с Ум и със Сърце!
ненапразно, Бог отново ни разпръсна по Света...
Той никога не "играе на зарове"...
великолепна си..умна, мъдра, нежна, скромна..разтърсваща..
Благодаря ти за ист.удоволствие!
и, не се спирай пред нищо, моля те...
/с респект, Юлия
А по повод другото - сигурно не си далече от истината.
Поздрави!
Браво! Това е търсенето - трудно, мъчително, но после удоволствието е неописуемо:).
За иформация само - дзилан, джилан е името на змията в ония езици:):):). Жило - колко е просто, нали...
Цяло щастие е, че човек като тебе се занимава с тази част от забравената и изгубената Българска история!
Бил съм за кратко в твоя край и ти завиждам благородно ,че живееш в това прекрасно място! И ,че си открила и там следи от Българската история!
Пожелавам ти нови успехи!
И заслужено признание на откритото досега!
С повечето от езиковите тълкувания съм съгласен, с други не съм. С думата джумал викат на кукерите, в някои райони на България. вероятно оттам са и сходните фамилни имена, а не от думата джумая. Според твоето тълкуване на джумая, което намирам за много интересно, ако е свързано със змия, то е по скоро кръг - змия застанала на кръг, оттам и кръглата форма на джамията.
Може и да те разочаровам, но връзката между земя и змия е известна и отдавна направена.
Българското село, плочката от Градешница и изобщо нашата древност, е дълбоко сакрална за мен, не бива да се замесват с никакви рептили и тям подобни. Тия да си ходят да живеят другаде ... :)
13.10.2019 09:05
Поздравявам те за решението да участваш в кампанията.Дано да си е струвало!
Същият ден в който прочетох твоята статия още на обяд попаднах на една малка книжка от евангелист, озаглавена Звярът. Там той пише че Откровението от Йоан е всъщност научна книга и трябва да се тълкува като такава. Помисли по този въпрос, това е по твоята част. Свързва я навремето с едни свръхмощен компютър, по-късно с холограмите, интернет, с безкасовото разплащане и безкасовите парични преводи и т.н.
А вие ме "принудихте", неизвестна за мене. Поздрави!
Ценя мнението Ви и начина,по който сте го изказали!