Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.03 07:12 - СПАСИТЕЛЯТ НА САМАРСКОТО ЗНАМЕ НИКОЛА КОРЧЕВ АВТОР:МИЛЕНА ВЪРБАНОВА
Автор: milenavarbanova9 Категория: История   
Прочетен: 281 Коментари: 7 Гласове:
9

Последна промяна: 03.03 08:10

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Статията е включена в книгата ми "Злато за смет".Написана е през 1996 г.и е публикувана във в."Български писател"

 СПАСИТЕЛЯТ НА САМАРСКОТО ЗНАМЕ

(по разказа на Константина Корчева, потомка на легендарния знаменосец)

Константина Корчева е 45-годишна жена, с бърз и критичен ум, с дар на разказвачка. Учителка е по математика в СОУ "Марин Дринов" в София. Тя е единствената пряка наследница на прочутия опълченец Никола Корчев, който изкачва всички стъпала на българската национална революция - от личния бунт през комитетската обвързаност до апотеоза на Самарското знаме. Ето нейният разказ:



Прадядо ми, Никола Пав­лов Корчев, е роден в село Гор­на Диканя, Самоковска епар­хия, през март 1836 година (спо­ред някои изследователи годи­ната е 1837 - бел. М.В.). Деветнайсетгодишен, взел мома от богата къща в Долна Диканя и се преселил там.

Корчо, така му казвали всич­ки, бил огромен мъж, два мет­ра, жилав, неукротим. Бурна на­тура, даже излязъл по него пря­кор в Долна Диканя - на буй­ните момчета им викали: „Тю, какъв си Корчоолу!" А Параш­кева, жена му, била дребничка, но прочута из района хубавица. Родила му четири деца. Прадя­до ми стопанисвал воденица. Тя дори и сега може да се види на брега на тамошния язовир. Ед­на вечер там се събрали младо­то семейство и бащата на не­вестата. Късно било вече, кога­то при тях се изсипали двама турци, пили ракия, а после под­гонили навън мъжете, да чакат пред вратата, докато „агите" се гаврят с младата Корчова жена и с дъщеричката му. Мъжете излезли и веднага нахлули об­ратно със секири в ръце. Съ­секли турците преди още да са посегнали на жертвите си и ги закопали край воденицата. Чу­дя се дали тая история не е възкръснала много по-после във Вазовото въображение. Поразчуло се, изглежда, за Корчовото кърваво отмъщение, затова той натоварил фамилията си на каруцата и заминал за Само­ков. Хванал се копач в медните рудници. Но в града не било като на село, прадядо ми се намерил сред група събудени българи, които отворили и не­говите очи за българското де­ло, за свободата, за църковната борба. Тук могъщата му снага, херкулесовите му сили, горе­щото му сърце прилегнали на мястото си. Българската общ­ност решила да изгони гръцкия владика Матей, викали му Де­ли Матей от Самоков. Теглили чоп и се паднало на прадядо ми да свърши тая работа. Корчо влязъл през нощта във владишката къща и извел йерея по бели гащи - оня вървял покорен като теле, смеел ли да се опъ­не. Прадядо ми го метнал на врата си, отнесъл го вън от града и го тупнал на пътя за Цариград. Рекъл му, че ако се върне, ще го стигне „наградата" на воденичарските турци, и го отпратил. По-късно, когато на прадядо ми се наложило да от­седне в Цариград, видял големи притеснения, сигурно било зас­луга на оня грък.

След позорното прогонване на владиката за Никола Корчев вече нямало място в Самоков. Той се грабнал с жената и де­цата, прекосил България по ди­агонал и се спрял в Русе. Бил техничар човек и лесно усвоил една модерна за онова време професия - локомотивен маши­нист (по линията Русе - Варна). Прадядо ми се води за първия локомотивен машинист в Бъл­гария. Затова днес част от ро­тата за локомотивни машинис­ти към Висшето военнотранспортно училище е наречена „Никола Корчев". Жп техникумът в София също носи неговото име. Дали от русенския, дали от по-ранен или по-късен период датира четничеството му с Филип Тотю, не знам със сигурност. Но след Освобождението войводата е разписал на дядо Корчо удостоверение, че се е подвизавал в неговата чета. Собственоръчният подпис на Филип Тотю стои под документа. В Русе прадядо ми вече е бил познат, заклет и верен комита. Семейството му се свързало в близко приятелство с фамилията на Баба Тонка. Като машинист на влака Русе - Варна той имал огромни възможнос­ти да превозва тайно революци­онери, оръжие, кореспонденция. Направил си хитроумно скри­валище от дърва и въглища, в него са пътували Левски, сино­вете на Баба Тонка, Панайот Волов. Но как се случва само - съдба! (нейните предизвика­телства обаче са били по сили­те на тоя канара-човек) - по време на някакъв пролетен празник, може и по Великден да е било, Корчо и жена му отишли, като повечето русенци, да се разходят из околнос­тите на града. Там един грък започнал да задява Парашкева, нахалствал, като мислел, че щом са българи, ще изтърпят всичко. Тогава прадядо ми го хванал, затиснал го с крак и го затрил с голи ръце като лалу­гер. Така отмъщавал той за честта си. Спуснал една лодка в Дунава и преминал на отс­рещния бряг. Когато започнала Сръбско-турската война, оти­шъл с мнозина още хъшове в Сърбия и се сражавал с турци­те.

Дошло голямото време. Ру­сия обявила война на Турската империя. Никола Корчев се включил в състава на Трета „знаменна" опьлченска дружи­на под командването на подполковник Павел Калитин. Та­зи дружина трябвало да издига и пази Самарското знаме. Мал­ко хора знаят, че то е ушито в девическия манастир на град Самара и че предназначението му е било да се развее в огъня на Априлското въстание. Бун­тът обаче бил потушен и мона­хините скътали знамето, дока­то удари неговият час. Когато се разнесла вестта за предсто­ящата война, игуменката Антониана го поверила на Алабин и Кожевников, кмета на Самара, които го отнесли в Плоещ и го връчили на Опълчението.

Прадядо ми участвал във всички преходи и сражения. Бил вече 40-годишен, дори надхвър­лял тази възраст, преклонна за войника според тогавашните схващания, но дядо Корчо ли е тоя, който няма да издържи? Знаел сякаш, че истинският му подвиг тепърва предстои, а всич­ки дотогавашни превратности са били само подготовка за не­го. На 19 юли 1877 г. се разра­зили боевете за Стара Загора. Около Самарското знаме се за­тегнала ръкопашна битка. Пад­нали един след друг трима зна­меносци и асистентът на знаме­то. То ту преминавало във вра­жи ръце, ту с цената на някоя българска или руска саможер­тва се връщало обратно. Подполковник Калитин го грабнал и развял, но турците забили но­жовете си в него и с тях го издигнали високо във въздуха, „на възбог" - така войниците нарекли тоя полет. Знамето би­ло изпокъсано и окървавено. Тогава Никола Корчев се вкопчил в него, откъснал го от дръжката, сложил го в пазвата си и с бой си пробил път до Ени махле. Поверил го на другарите си и паднал в несвяст. Оказало се, че има единайсет тежки рани и е загубил много кръв.

За подвига му го наградили с орден за храброст "Свети Георги" - IV степен. Стореното от него се пронесло по цяла България, нарекли прадядо ми Спасителя на Самарското знаме. Спасителят дълго се церил| по лазаретите, раните му мъч­но заздравявали, наложило се да се лекува и в Русия, а когато се върнал, войната вече била приключила. Така той стъпил на вече свободна българска зе­мя.

Семейството му още след случая с гърка се преселило във Варна. Прадядо ми отишъл там и купил къща, тя още стои непокътната на ул. „Димитър Кондов" - 35. За известно време пак подхванал занаята си на машинист. Включил се в благоустройството на Варна и на не­го до голяма степен се дължи разчистването на централните квартали, на чието място се изопва широката главна улица към входа на Морската гради­на, на която по-сетне се изг­раждат модерните къщи на за­можните варненци. Но дядо Корчо богатства не натрупал и паралия никога не се видял. Не­зависимо от това съгражданите му свято го уважавали и сут­рин, когато минавал по улица­та, дюкянджиите се надпревар­вали да го канят на кафе - за кадем и за престиж.

Никола Корчев имал рязък език, казвал кривиците на хора­та право в очите им, никога не скривал мнението си. Физичес­ки не се боял от нищо и душата му била свободна. Управници­те, с малки изключения, не пи­таели нежни чувства към него. Затова, когато помолил Народ­ното събрание да му изплати заслуженото увеличение на по­борническата пенсия, получил отказ под формата на красно­речиво мълчание (молбата е с дата ноември 1893 г.) По това време той наистина имал нужда от средства - жена му Парашкева осакатяла, а първородният му син станал жертва на злополука.

През 1902 година по всички краища на България отекнала новината, че за 25-годишнината на Шипченската епопея се подготвят невиждани тържества на връх Шипка. Тогава бил открит и осветен храм-паметникът при с. Шипка. Дядо Корчо и всички останали живи опълченци били поканени на заветния връх, облекли си униформите, нарамили пушките и се строили за парада. Дружно решили, че само Спасителят на Самарското знаме може да поеме в ръце светинята и да оглави строя като знаменосец. Засвирили тръбите, тръгнали опълченците в церемониален марш, отпред стъпвал Никола Корчев, изправен, грамаден, с дълга бяла брада, невъзмутим. Минали пред княза, пред офицерството, пред граф Игнатиев, който със съпругата и сина си Леонид пристигнал специално за тържествата, продължили през шпалира от представители на европейските дворове и правителства. Всички зрители били потресени, свещена тръпка минала през тях, завиждали на опълченците за духа и силата, която излъчва­ли. Сякаш старата възрожден­ска България се явила на върха и напомнила за себе си. В тълпата бил и художникът Ярослав Вешин. Образът на прадядо ми се врязал в него, преследвал го, много години не му давал мира. Най-сетне той писал на Никола Корчев във Варна, че би желал да го нарисува със Самарското зна­ме. Дядо Корчо се вдигнал, дошъл в София и влязъл право в ателието на Вешин, което се намирало на гърба на Военния клуб. В продължение на някол­ко месеца всеки ден точно в десет часа сутринта Никола Корчев в пълна униформа и със знамето в ръце заставал пред художника. Когато оти­вал на сеансите, софиянци се трупали на улицата да го гле­дат. Ярослав Вешин превърнал Никола Корчев в символ, слял навеки човека и знамето в едно цяло, предал цялата мощ и печал, която лъхала от тях, чувство, особено засилено от пустинния изглед на връх Шипка. Художникът добавил пейзажа по-късно, когато се изка­чил нарочно на върха и нари­сувал околностите от натура. Картината, завършена през 1911 г., станала толкова популярна, че и сега, когато някой каже Самарско знаме, в съзнанието на хората изниква не предста­вата за него, а образът на стария опълченец.

Често на сеансите в ателие­то присъствал Иван Вазов. Беседвали с прадядо ми, припом­няли си времена и чувства, све­щени за българите. Някои сти­хотворения на поета се родили като отглас от тези разговори.

Никола Корчев свършил дните си на 29 август 1921 г. Изпратила го цяла Варна, граж­даните носели ковчега му на ръце. По-късно, при премества­нето на варненските гробища през 1938 г., дядо ми събрал костите му в сандъче и ги по­ложил в храма костница на Шипка. Той е третият отдясно. Там спи навеки.

Вече споменах, че дядо Корчо е имал четири деца. Две от тях загинали трагично в млада възраст. Останали му синовете Иван и Атанас, от които само първият, моят дядо, създал по­томство и продължил Корчовия род.

Иван Корчев следвал в Берн и в Илменау, Тюрингия. Завър­шил машинно инженерство. В Швейцария срещнал една мла­да варненка, с диплома на би­олог от Сорбоната. Венчали се във Варна. От децата им оце­ляло едно момче - Никола, баща ми. Дядо бил модерен, цивилизован човек, убеден со­циалдемократ. Членувал в ком­партията, но винаги се оказвал между чука и наковалнята. Не­навиждал терора, болшевизмът му бил чужд. Властите го го­нели като комунист, комунис­тите го преследвали като опор­тюнист. Малко преди 9 сеп­тември цивилни полицаи му нанесли жесток побой пред очите на баба ми, която оне­мяла от стреса, легнала болна и през октомври 1944 г. почи­нала. Какво било изумлението на дядо ми, когато, вече при т. нар. народнодемократична власт, на едно партийно съб­рание засякъл своя най-безми­лостен инквизитор, който бла­годенствал в качеството си на партиен шеф. Възроптал, ра­зобличил го, но това струпало порой от беди върху собстве­ната му глава. Цели осем го­дини синът му Никола, моят баща, бил оставен без работа. А той беше възпитаник на Роберт Колеж, едва 35-годишен бе поел като заместник-директор Плевенската мъжка гимназия, най-голямата в Бъл­гария, която навремето е наб­роявала 2200 момчета. От него е тръгнала тая учителска жил­ка в нашия род.

За себе си какво да кажа? Възпитавали са ме да бъда българка, да мисля и преце­нявам със собствената си гла­ва, да не бъда роб и послуш­ник. Това може би ми е пре­чило да се издигам и обога­тявам, но друга аз не мога да стана.



В дома си г-жа Корчева пази скъпоценна реликва - стъклен сервиз за сладко с изящни купички, подарен на Никола Корчев от граф Игнатиев през паметната 1902 г. Всички останали вещи, документи и снимки са предоставени от баща й на Военноисторическия музей. Благодарение на неговия директор, полковник Петко Йотов, успях да се свържа с моята събеседница.


ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ!



Гласувай:
9
0



1. fun1001 - каква история, просълзи ме, милена..
03.03 08:28

Бог да пази България, и Българите ,по цялата Земя!!
/корава семка...))
благодаря ти отново за чудесната история!
поздрави от мен, юлия
цитирай
2. milenavarbanova9 - Благодаря,Юлия!
03.03 08:49
Честит Трети март!
Ето че дойде време,когато ни забраняват да го празнуваме,използвайки всякакви претексти!
Наистина само Бог може да спаси България!
цитирай
3. leonleonovpom2 - Честит празник ,Милена!
03.03 09:29
Поздравления за постинга!
Знам, че Самарското знаме е шито от жени в Самара за Априлското въстание Но не се наложила да бъде ползвано- то е бързо потушено Но когато подготовката за войната е в ход и вече е обявена, му се дава гласност Лично великият княз отива в Самара ,взема го и го носи в лагера на опълченците Връчва го на най- възрастния опълченец- дядо Цеко войвода! През сълзи, той пожелава това знаме да обходи всеки кът Българска земя!
Знаме светиня!
Под него, за спасяването му, загиват няколко опълченци, включително и командилът на дружината- подполковник Калитин
Все си мисля ,че той- ако не греша, беше от Башкирия и генерал Столетов са с Български корен? Затова са пратени в Опълчението Но не съм направил проучването Столетов, с Българска форма на сто, Калитин, Калитин, калинка,това е старобългарска форма за червен цвят-кал, означава червенка
А за Корчев имам спомен
На една викторина, извън въпросите ,попитаха ,знаем ли кой е изобразен на Самарското знаме, на известната картина?
Е, попаднаха на човек, който знае!

Поклон пред героите ,проляли кръвта си за България!
Да я има!
цитирай
4. milenavarbanova9 - към leonleonovpom2
03.03 10:11
Благодаря,скъпи приятелю,
Честит празник!
Оная трагична и щастлива епоха е родила титани,нашата е родила болестотворни вируси.Страх ни е от всичко,примиряваме се с всичко,сякаш вече сме мъртви. Решихме,че нищо не зависи от нас - а това не е така!
Но както се е случвало неведнъж - " в няколко деня,тайно и полека,народът порасте на няколко века..." На такова внезапно израстване на народа български - с Божията помощ - се надявам!
цитирай
5. didanov - честит празник!!!
03.03 20:52
и аз съм писал за Н.Корчев "В сражението край днешното село Енина, Казанлъшко, загиват последователно знаменосците унтерофицер опълченец Антон Марчин, унтерофицер Авксентий Цимбалюк, опълченец С. Минков и дружинния командир подполковник Павел Калитин. Знамето е спасено от стихийно сформирана се знаменна група след страховит ръкопашен бой. Никола Корчев с тялото си защитава подполк. Калитин, получавайки 11 рани. Когато вижда, че командирът пада, пронизан от щикове, Корчев грабва Самарското знаме, успява да го наведе ниско и го дава на едно момче - Черногорчето. Това момче спасява знамето, изнасяйки го от полесражението. За подвига си Никола Корчев е награден с орден за храброст "Св. Георги" IV степен.

След Освобождението опълченецът се мести да живее във Варна със съпругата си и сина им Иван. Тук се ражда вторият им син - Атанас. Живеят в голямакъща в центъра на града. Никола Корчев се занимава със строително предприемачество.И тъй като бил много уважаван от всички, те го тачели наедно с капитан Петко Киряков- Петко Войвода, издействал един много хубав градоустройствен план за стария център на Варна.
Бунтовният нрав обаче го кара да се опълчи и срещу Фердинанд. Хваща юздите на конете му и му казва, че за един предател, който не работи за каузата на българите, а гледа личните си интереси, няма място в България. Заради това не му отпускат поборническа пенсия. "
Неговата съдба напомня много тази на Капитан Петко, изобщо много от тези, които са се били за свободата ни, след Освобождението имат нерадостна съдба, т.к. във властта са намърдват всякакви отрепки и лъжепоборници, водени от лични интереси, а за родолюбците остава да умрат гордо в нищета и забрава. Но нека не ги забравяме и да им отдадем заслужена почит!!!
Поздрави!!!
цитирай
6. milenavarbanova9 - Благодаря
04.03 01:40
за изключително интересните допълнения.
В блога Ви ли е статията за Корчев?
Къде може да се прочете?
Сърдечен поздрав!
цитирай
7. barin - Здравей, Милена. Освен спасителя ...
30.03 08:37
Здравей, Милена. Освен спасителя на Самарското знаме намерих на няколко места информация за още един Никола Корчев- скулптур. Той е далечен роднина на спасителя на Самарското знаме. Заинтересувах се, защото малко е избледнял спомена ми за Никола Корчев и не се сещах за него какъв е.
Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: milenavarbanova9
Категория: История
Прочетен: 92089
Постинги: 100
Коментари: 728
Гласове: 712
Архив
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930