Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.09 11:07 - "ЧУДОВИЩА И МАШИНИ", АВТОР:МИЛЕНА ВЪРБАНОВА - ЕДИН СЪВЪРШЕНО НОВ ПОГЛЕД КЪМ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ПОЗНАТА НИ МИТОЛОГИЯ
Автор: milenavarbanova9 Категория: История   
Прочетен: 310 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 10.09 15:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ И СЪМИШЛЕНИЦИ, ПРЕД ВАС Е ГЛАВА ОТ НОВАТА МИ КНИГА "АТЛАНТИ И ЧУДОВИЩА"

ВСИЧКИ АВТОРСКИ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ




Едно видение чудато покрай мен отмина

подобно на жена и птица… и машина

 

Борис Христов

 

Великата българска пророчица леля Ванга беше казала, че ще дойде време – и то е близко – когато хората ще почнат ежедневно и с лекота да разкриват цели дялове от държаната до тогава в тайна истинска история на човешкия род. Това време настъпва сега благодарение на взривния технологичен възход, придобил в тези две начални десетилетия на двадесет и първи век фантастични измерения дори от гледна точка на предходното столетие, когато са родени повечето от днешните жители на земята. Но така е само на пръв поглед, причината е по-дълбока. Убедена съм, че нищо не идва преди или след своя уречен час и това внезапно ново – или възкресено познание – ни осенява по волята на Провидението, за да ни въоръжи за нашия Армагедон, сетната ни битка със Злото. Същото Зло, което освен че стовари най-тежки беди върху нас, ни обрече на невежество и ни унизи с пошлата гавра, че сме потомци на маймуните.

„Имат очи, а не виждат, имат уши, а не чуват“ – колко пъти сме подхвърляли тая фраза като обвинение към другите, свеждайки я само до дребните факти на ежедневието. А тя е валидна за всички нас и за всички сфери на нашето битие. Неслучайно е насъщна в проповедите на върховните учители на човечеството. Неслучайно нашият Бог Исус Христос я отправя към първите си следовници. Тя е една от най-тъжните евангелски истини. Сетивата ни до такава степен са зависими от съзнанието, че заблуденото съзнание ни кара да минаваме слепи край очевидното и глухи край крещящото. Като дяволско огледало, то изкривява фокуса, прави сложно простото, неразбираемо – явното. И трябва да тресне гръм, да блесне трансцедентна светкавица, да ни връхлети смъртна опасност, за да се събудим и разпознаем Истината, която винаги е била край нас.

Едно от най-мрачните престъпления на т. нар. „световен елит“, който наскоро прецени, че никаква сила не е вече в състояние да го заплаши и хвърли всички маски, е укриването и унищожението на следите от истинското минало на човешкия род – фалшификацията на историята. Миналото и бъдещето на човечеството, както и на отделните народи, е единен процес, подчинен на предначертания, които надхвърлят земната ни природа. Отсичайки миналото и заменяйки го с евтина протеза – фалшификат – ти лишаваш народите и човешкия род от естествените им ориентири, променяш тяхната историческа съдба, ти ги осакатяваш и развращаваш.Те стават безпомощна плячка в твоите лапи. Това важи в пълна мяра и за отделния индивид, защото у човека стремежът да познае корените си е свързан с инстинкта за оцеляване. Ако не знае кои са баща му и майка му, ако не знае коя е родината му, той губи интерес към живота, губи самоуважението си, обезличава се и дегенерира. Отнемането на истинската история е ограбване на самоличността на човешкия род.

Ние, българите, отдавна сме се жертва на тази фалшификация, която ни отрече заслуженото място на основоположници на европейската цивилизация. Заблудите продължават да се роят и днес – още по-безочливо отпреди – в учебните програми на младото поколение. Но и цялата човешка история е подчинена на безобразни идеологеми, които, ако не бяха толкова вредни, щяха да бъдат смешни. Народите, превърнати в трагични марионетки, за присмех са принудени да празнуват с песни и танци датите, бележници техния разгром, като свои „национални празници“ – Франция „празнува“ 14 юли 1789, Русия – 7 ноември 1917, България – 9 септември 1944 г. Исконното е заклеймено, уродливото е обявено за прогресивно. И ако това важи за „писаната история“ – от древната до най-новата, то сведенията за най-дълбокото минало на народите и цивилизациите – така т. нар. митология – са натикани в най-тъмния ъгъл, в мухлясалия зимник, на чиято зазидана врата стои надпис: „Примитивни вярвания, шаманизъм, небивалици, бабини деветини“.

Никой професионален историк, желаещ да направи сносна кариера и да види трудовете си издадени, не поема риска да се занимае сериозно с този дял, който е в пълно противоречие с постулатите на официалната „праистория“.

Разбира се, авторите на оцелелите антични книги , с почтеност, немислима в днешната ни епоха, са документирали правдивата историческа повест за човека и за света преди неговата поява. Навсякъде по земята са пръснати артефакти, някои от които с грандиозни размери, резултат от дейността на древен интелект, въоръжен със свръхнапреднал технически инструментариум. Но доскоро ние минавахме като наркомани или зомби край тези свидетелства, не ги забелязвахме, не ги разпознавахме, не им вярвахме, вземахме ги за природни изваяния. В Индия заблудите за човешките и световните начала никога не са пускали корен. Там споменът за Махабхарата, Рама, виманите и великите знания на древните, е неразрушим. Индийците са изпълнени с несъкрушима вяра в своите религиозни истини – ако изобщо индуизмът и будизмът могат да се нарекат религия, защото те са наука. В тях те виждат непоклатимите устои на своя индивидуален и обществен живот. Но огромната част от човечеството все пак не живее в Индия. Нито в Тибет.

И ето, че в сърцето на Европа се появи Ерих фон Деникен, един обикновен школски преподавател. А след него Майкъл Кремо, Клаус Дона, Ернст Мулдашев, Алек Маклелън… Фасадата на лъжата се пропука и се видя, че е иззидана не от гранит, а от картон. Челюстите на питеците завинаги изчезнаха от историята на белия хомо сапиенс, пометени от развитието на генетиката, физиката и инженерните науки. Интернет, единственото изобретение на белия човек, което просто не можа (досега) да бъде обърнато изцяло срещу изобретателя си, вече е пълен с необорими аргументи, че ние сме творение на Божията Воля в един свят, владян последователно от няколко величествени цивилизации, последната от които ни е дала своя готов – изпитан и горчиво изстрадан – културен модел.

Уви, в класните стаи и университетските аудитории новото знание все още не е проникнало – там Маймуната продължава брутално да размахва своята тояга от оглозгана бедрена кост.

Не бива обаче да подценяваме способността на манипулаторите да падат винаги на крака и да измъкват като фокусници ново асо от ръкава си. Тяхното върховенство се крепи на една неизменно печеливша стратегия – те винаги се явяват в две роли: на потисници и на борци срещу потисничеството, на измамници и на борци срещу измамата, които се стремят да наложат нова измама. В този случай те са принудени да пробутат заместител на вече разобличената си теория и такъв заместител, според мен, е тезата на Захария Ситчин, разгърната в многобройните му книги, които светкавично се превеждат на всички световни езици и тутакси се обявяват за „бестселъри“. Става дума за нашумялата теория за Анунаките. Не че анунаки не са съществували, има ги документирани в шумерските таблички (така поне уверяват специалистите по клинопис), но твърдението, че тези извънземни пришълци са създали човеците, за да работят вместо тях в златните рудници и при това са ги сътворили „като отлични роби“, в чийто ген е заложено „неутолимо влечение към златото“, ме отвращава не по-малко от „маймунската“ мистификация. Те могат да се състезават по ненаучност и аморалност. Ако човекът е създаден от извънземните просто като „добър роб“, къде тогава е подобието божие, безсмъртната му душа, свободният му човешки избор? Къде е отвъдният живот, раят и адът, за които имаме все повече правдоподобни свидетелства, тъй като съвременната медицина успява да изведе все повече хора от състоянието на кома и клинична смърт? И ако ционистката върхушка наистина е „неутолимо привлечена от златото“, страст, с която е зомбирала и множество представители на другите народи, това изобщо не важи за цялото човечество. То все още вярва в стойности, по-висши от златото. Какъвто и труд да са били принуждавани да извършват хората, от каквито и да било Анунаки, болшевики или глобалисти, нашият Творец стои над всички тях. Опитът да се представят човеците като биороботи, безотговорни към собствената си душа и към Бога, е просто новата манджа с поредната доза цинизъм, с която трябва да се натъпчат бедните. Неистовата реклама на творбите на Захария Ситчин в средствата за масова информация, ги правят още по-съмнителни. В блюдата, препоръчвани от съвременните медии, винаги има отрова.

Този пролог е наистина твърде общ и недостатъчно подготвя читателя за специфичния предмет, на който са посветени следващите редове, но той е поредното ми напомняне за ролята на историка в днешната епоха. Историята не е удобно кресло, редовна заплата и осигурена пенсия, тя е бойно поле, меч и щит, риск за хляба и живота, както впрочем всяка честна обществена позиция. Да бъдеш историк ще става все по-опасно. Мястото на историка е в първата бранна фаланга на истината, както за миналото на собственото му отечество, така и за началата, произхода и предназначението на човешкия род. Всичко останало е търговия.

Но историята е и оная чиста радост от откривателството, сравнима само с триумфа на слепия, който изведнъж проглежда.

***

Ядрото на тази статия, както най-често се случва, кристализира внезапно, докато работех над предишната „Герои и чудовища“. Размишлявах над името на Сцила, шествратото чудовище от „Одисея“. „Сцила“ е латинското произношение, на „древногръцки“ то звучи като „Скила“ и силно напомня „скала“. В съвременния италиански език думата е почти същата – „scoglio”. Но истинктът ми сочеше, че главното у Сцила е не скалата, на която стои, а шестте й шии. Ако словото „Сцила“ бъде прочетено по правила на италианския език, ще се получи „шила“, защото звукосъчетанието „sc” пред мека гласна преминава в „ш“. В старинния български език „шил“ е една разновидност на по-разпространената форма „шия“. А на санскрит „шила“ означава „жила“, „сухожилие“. Това е значението на името на чудовището Сцила, което според Омир има

шест шии и върху всяка

страшна глава се надига с по три реда зъби на челюст.

 

И внезапно подскочих – Сцила не е живо същество, Сцила е машина!

Да проучим пълното описание, което прави Омир в „Одисея“ на това морско страшилище. В Дванадесета песен на поемата, Кирка, чертаейки пред Одисей и другарите му изпълнения с перипетии път, който им предстои да изминат, набляга на главната опасност: Сцила и Харибда, две ужасни чудовища, отстоящи „на изстрел“ едно от друго и намиращи се в близост до подвижните скали – Планктите. Сцила обитава, по-високата от двете мрачни скали стърчащи вляво от Планктите:

 

Гладка е в края скалата, издялана сякаш нарочно.

А посред скалата пещера се тъмнее дълбока,

зинала страшно към Запад, към Ереб. Натам насочете

вашия кораб извит, благороден герой Одисее.

Даже и пъргав стрелец от извития кораб не може

гърлото на пещерата от лък със стрела да достигне.

Там в пещерата живее ужасно пискливата Сцила.

Тя по гласа си прилича на паленце новородено,

но е самата ужасно чудовище. Който я види,

няма доволен да бъде, дори божество да я срещне.

Има дванадесет крака, дванадесет все уродливи,

вият се над раменете й шест шии и върху всяка

страшна глава се надига с по три реда зъби на челюст,

яки и остри, безбройни, набъкани с черна отрова.

До половината скрита, стои в пещерата дълбока,

а из ужасната яма навън си показва главите.

С тях край скалата се взира и риби под нея нагълтва,

кучета морски, делфини, а още чудовища едри

из неизбройното стадо, което пасе Амфитрита.

От мореходците никой не се е похвалвал, че с кораб

там без вреда е минавал. Със всяка уста тя му грабва

от тъмноклюния кораб по мъж и го вътре завлича.

 

Но от думите на Кирка, а по-късно и от премеждията на самия Одисей, става ясно, че Сцила все пак е по-малката беда. Под втората скала, по-ниската, намираща се „на изстрел“ разстояние от тази на Сцила, където „зеленее висока смокиня с разлистени клони“, дебне още по- ненаситната Харибда. Под скалата си тя засмуква морската вода и всичко, което плава по вълните:

 

Сърба под нея Харибда богинята тъмни потоци.

Три пъти в ден ги избълва и три пъти в ден ги насърбва.

Ужас! Тежко ти оттам, ако минеш, когато ги сърба.

 

Кирка предупреждава Одисей, че трябва да се промъкне в близост до Сцила, защото е за предпочитане да изгуби шестима другари, отколкото всичките - ведно с кораба.

По-нататък в песента, Омир „скъсява перспективата“ и ни дава още по-подробно описание на феномена, видян вече с очите на самия Одисей, наяве оказал се „между Сцила и Харибда“. Ще цитирам и него, с оглед на обяснението, което ще направя.

 

Ето че плавахме вече през тесния проток.

Вляво заплашваше Сцила, Харибда богинята вдясно,

ужас! – тя гълташе жадно солените морски потоци.

После изригваше всичко, водата клокочеше страшно,

сякаш котел върху огън пламтящ, а обилната пяна

стигаше до върховете на двете скали. И когато

сръбнеше още веднъж тя солените морски потоци,

нейното гърло пред нас се разтваряше цяло. Скалата

страшно гърмеше, отдолу кипеше по черното дъно

пясък и тиня. Обхвана другарите бледият ужас.

И докато от Харибда очаквахме своята гибел,

спусна се Сцила и грабна от вития кораб шестима

мои другари, и то най-добрите в мощта и ръцете.

 

На Одисей е съдено повторно да се озове в компанията на Сцила и Харибда, при това съвсем сам и нощем подир гибелта на своите другари, наказани заради светотатствения пир с „гойните стада“ на Хелиос на остров Тринакрия. Двойният му опит с тия морски чудовища, го прави най-достойният за доверие свидетел на античността – шегувам се, разбира се.

Смятам, че тези описания съдържат достатъчно детайли, които дават основание на съвременния човек да разпознае в Сцила, Харибда и Планктите, не отделни морски чудовища, клечащи в засада, а единен индустриален комплекс. Дължим го на изключителната добросъвестност и точност на Омир, чието свидетелство е по-ясно от технически паспорт. Подвижните скали – Планктите, са подвижни платформи. Сцила представлява някакъв мощен ескаватор с дванайсет основи (нозе), шест стрели (шии) и шест кофи (глави) с яки зъбци, които загребват материал от дъното на морето. Ттози ескаватор или система от ескаватори е свръхсъвършен, защото макар че металната му конструкция е огромна, шумът, който издава, е сравнително слаб – „като на паленце новородено“. Омировото сравнение е невероятно точно – металическото скриптене наистина наподобява скимтене на малко кученце. Но Сцила може да бъде и „ужасно писклива“ – вероятно когато стрелите (шиите) извършват по-сложни движения. Ескаваторът е монтиран в дълбока пещера – изкуствен отвор в скалата, която от своя страна е „ издялана сакаш нарочно“. Кофите изсипват материала в тази „пещера“ и започва обработката му. За целта отдалечената на „изстрел“ Харибда засмуква вода, за да промие суровината, а след това изхвърля водата обратно. Този процес на засмукване и на избълване от Харибда се извършва трикратно през деня, но от повторния кошмарен опит на Одисей, след гибелта на кораба му, се уверяваме, че той продължава и през нощта. Докато Харибда функционира, скалата й „страшно гърми“. Това ме кара да мисля, че както скалата на Харибда, така и тази на Сцила, не представляват естествени образувания, а са индустриални здания. Показателен детайл е „черната тиня“, която се разкрива на дъното на ямата при „засърбване“ на водата. Явно става дума за добив и преработка на ценни суровини от морското дъно. Нито Сцила, нито Харибда поглъщат кораби и човеци нарочно и целенасочено, те загребват и смилят всичко, което се намира във водите „ на тесния проток“. Това още повече ги отдалечава от придавания им хилядолетия наред образ на плътоядни чудовища. Те са безстрастни и неумолими машини, програмирани от свръхтехнологична цивилизация, която и в омирово време продължава отчасти да съществува. Кои обаче са представителите на тази цивилизация?

Сцила е дъщеря на морския бог Форкас и на могъщата нимфа Кратеида. В стремежа си да предпази Одисей от жестове на безсмислен героизъм, Кирка му втълпява, че чудовището е „останало безсмъртно“, че „бегът е единствено средство“ за спасение от него и че миг забавяне ще означава нови шест жертви.

 

Бързо отплавай оттам и на помощ зови Кратеида,

майката, дето е Сцила, човешката напаст, родила.

Тя ще попречи на Сцила повторно връз теб да се спусне.

 

Тоест Кратеида - ни повече, ни по-малко - ще натисне бутона в командния пункт и ще стопира ескаватора. От понятието за „власт“ ли иде името Кратеида? Бащинството на почти всички чудовища „от новото поколение“ се приписва на Форкас, син на Понт и Гея. За т. нар. „Понтийска култура“ напоследък се говори много – тя процъфтява преди Потопа и огнищата й продължават да искрят няколко века подир него, вече раздробени и бавно гаснещи. Излишно е да кривим душите си, тя е връстница и неразделна част от глобалната атлантска цивилизация. Оцелелите синове и щерки на Посейдон (Атлас) – исполини и нимфи – са отлично осведомени както за машинариите на Форкас, така и за технологичните чудеса, произведени в лабораториите на Запад от Херкулесовите стълбове. Но в омирово време чадата на Посейдония – Калипсо, Кирка – живеят все по-изолирани и разпръснати, преминали са в някакъв стадий на индивидуално, а не на обществено съществуване – и постепенно техническите достижения на тяхната чезнеща култура се превръщат в изплъзващи се от контрол метални франкенщайновци, заплаха за новото човечество.

 

 

***

Ще се върна отново на атлантските машини, които героите от желязното поколение са били принудени да обезвредят. Но има свидетелства за много по-древни същества, описани в митологията като деца на първичните богове, в които от съвременна гледна точка можем също да разпознаем технически устройства. Кои са техните създатели? Разтваряме „Митологическа библиотека“, чието авторство е приписвано на Аполодор, роден през II пр. хр. в Атина, писател, архитект, ерудит, син на лекаря Асклепиад. Тая творба днес е най-пълният сборник от сведения за „древногръцката“, а всъщност правилно е да я наричаме „древнотракийската“ митология. Още началните изречения в I Книга са красноречиви: „Уран първи започнал да управлявал целия свят. Встъпвайки в брак с Гея, той произвел най-напред така наречените хекатонхейри – Бриарей, Гий и Кот, които надминавали всички по ръст и сила, като всеки имал по сто ръце и по петдесет глави. След тях Гея му родила циклопите – Арг, Стероп и Бронт, всеки от които имал по едно око на челото. Но Уран ги вързал и ги хвърлил в Тартар“.

Щом хекатонхейрите надминавали всички по ръст и сила, следователно на света е имало и други същества, той не е бил празен. Това означава, че „Митологията“ на Аполодор не започва със сътворението на света, той е бил вече създаден и населен. Днешният технически прогрес отваря очите ни за истинския смисъл за съобщенията на древните автори и ни кара да бъдем критични към постулатите на довчерашната история, че хекатонхейрите и циклопите са „олицетворение на природните сили“. Не, това явно са технически изобретения на прадревна цивилизация, дошла от друга планета – „от небето“. Циклопите Арг, Стероп и Бронт не бива да се бъркат с циклопите, описани от Омир, събратя на Полифем и синове на Посейдон. Циклопите, с които си има работа Одисей, отглеждат стада, доят ги, правят сирене т.е. извършват един обикновен „човешки“ труд, могат да бъдат ослепени с обикновен кол, от тях тече кръв и пр., докато хекатонхейрите и първичните циклопи са заключени от Уран в Тартар, очевидно като много опасни. Кронос ги извежда оттам, за да извърши с тяхна помощ преврата срещу баща си и пак ги залоства в най-тъмната бездна на „Долната земя“. Явно, отнася се до устройства и технологии, които представляват огромна заплаха за живота на земята и до които никой, освен единици избрани, не може да има достъп. В следващите редове, Аполодор съобщава: „След това Уран и Гея създали синове, така наречените титани…, а също и дъщери“ и изброява имената на титаните и титанидите. Фактът, че в единия случай е употребен изразът „създал синове и дъщери“, а в другия само „създал“, е указание, че различните категории „потомци“ на Уран имат различна природа. Едните са живи същества, а другите – технически изобретения. По-късно хекатонхейрите и „първичните циклопи“ въоръжават боговете за борба с титаните.

Изненадата идва от Гея (земята). Когато властта над света, подир поредния преврат, е вече в ръцете на Зевс, син на Кронос и внук на Уран, Гея пламва от луд гняв, че всички нейни чада – хекатонхейри, циклопи, титани, гиганти – са избити или затворени в земните недра. Тя решава да си отмъсти и съчетавайки се с Тартар (мястото, където се съхраняват опасните технологии), ражда в Киликия едно невиждано дотогава чудовище – Тифон. За него пишат Хезиод и Пиндар, но аз ще цитирам отново описанието на Аполодор: „Частта от неговото тяло до бедрата била човешка и със своите огромни размери се издигала над всички планини. Главата му често докосвала звездите, ръцете му се простирали, едната – до заника на слънцето, другата - до изгрева. Те завършвали със сто глави на дракони. Частта от неговото тяло под бедрата представлявала огромни, извиващи се пръстени на змей, които, повдигайки се до самия връх на тялото, издавали високо свирене. Цялото му тяло било покрито с пера, разчорлените коси и брада широко се развявали, в очите му бляскал огън. Бидейки същество с такъв вид и такава големина, Тифон хвърлял разстопени скали към небето и се движел с ужасяващ шум и свистене“.

Започва безпощадна борба между Тифон и Зевс. Тя се води в различни точки на Стария свят, Тифон и гръмовержецът с поразителна скорост прескачат от Киликия в Сирия, а оттам в Тракия – където смъртнораненото чудовище губи много кръв и това дава името на Хемийския хребет (Хемус). Последната битка се води в Сицилия, където то загива, затрупано под вулкана Етна. Или става дума не за един, а за множество тифоновци?

Обяснението на официалната историография, че „Тифон е олицетворение на вулканичната дейност на земята“ вече трябва да бъде отхвърлено като крайно наивно. Вулканична дейност с гъсенични вериги, които издават „ужасяващ шум и свистене“? Повече от ясно е, че става дума за машина дори цял комплекс от технически приспособления. Образът на Тифон ми напомня „странния бог“, чието каменно изваяние се пази в един от тибетските храмове. Случката е разказана от Ернст Мулдашев и по негово признание, е един от основните аргументи, преобърнали представите му за най-дълбоката древност. Професорът и членовете на неговата експедиция били удивени от необичайния вид на каменна статуя, съхранявана в тибетско светилище. На въпроса „кой е този бог“, ламите простичко отвърнали: „това е машина“. И разказали, че „статуята“ е малко каменно копие на техническо приспособление на древните, с което те извайвали и променяли облика на цели планини. Тази машина се зареждала и с фините енергии, излъчвани от природата и психичната мощ на човека. Така били направени колосалните строежи на земята и под нея.

Още преди десетилетия Ерих фон Деникен бе писал, че странните статуи с четвъртити глави и огромни очи от древните градове в Южна Америка, обявени от археолозите за изображения на богове, демони или шамани,

всъщност са каменни изображения на машини, чието действие е могло да бъде наблюдавано от хората.

Сред най-будните умове на съвременните инженерни науки, геологията и геофизиката все повече се налага убеждението, че „земята е гигантска древна кариера“. Пионер на тази теория е руският изследовател Павел Улянов. Това е видно особено в дефилетата – по характерния отрез, резултат от работата на мощни ескаватори - и натрупаната надолу шлака, която изминалите хилядолетия са покрили с растителност и са направили почти неузнаваема. Един мой принос към тая новаторска теория, към която имам всички основания да се присъединя, се отнася до дефилето на р. Янтра. Пътувайки от Г. Оряховица към В. Търново можем да се полюбуваме на въпросния отрез в класическия му вид. Името Янтра на санскрит означава „машина“. Това е чистата санскритска форма. В българския си вариант „етър“, думата означава работилници, средоточие на съсредоточена трудова дейност. Веднага се досещаме не само за Етъра, но и за Етрополе и Етрополския балкан, известни с рудодобив и изработка на накити. Убедена съм, че оттам идва загадъчното название „етруски“ – хора, работещи с машини, използващи инструменти – на славния народ, който нарича сам себе си „расени“. Да си припомним, че Тифон е работил в Тракия, около Хемус – и тук е пролял кръвта си.

Свежата струя, вдъхната от съвременната техническа мисъл, обра много паяжини и помете някои от най-смешните заблуди на „официалната история“, макар че жреците на последната, бидейки слабокомпетентна, но високомерна затворена каста, все още не са дали и най-малкия знак, че ще се съобразят с новите открития. За жалост и някои от новаторите, както винаги се случва, когато един внезапен духовен прилив раздвижи умовете и се превърне в мода, залитат прекалено далеч и рискуват да изгубят част от кредита си на доверие. С твърденията им, че „земната повърхност е един открит рудник за добив на ценни суровини“ и че „езерата и моретата са просто по-плитки и по-дълбоки кухини, оставени от добивната дейност на древните и запълнени впоследствие с вода“ – не мога да се съглася. Всяка нова теория трябва да има своите разумни граници, а ако не желае да изпадне в крайностите на предишната.

Колкото до разпознаването на машините, прикрити под образа на чудовища в „древногръцката“ митология, смея да твърдя, че то е мое оригинално откритие, макар че никое откритие не се прави, без да е вдъхновено от Воля, стояща над нашия разум. А сега нека се върнем към тайнствените изобретения на атлантите, с които се сблъскват сърцатите герои на новия човешки род. Предстои ни да вникнем в най-фантастичните и прекрасни послания на древността – митовете за Персей и за пътешествието на кораба Арго.

 

***

 

Най-пълен разказ, достигнал до нас за делата на Персей, велик герой от т. нар. „старо поколение“, намираме отново в „Митологическа библиотека“ на Аполодор. Персей е син на Даная, дъщерята на Акризий, цар на Аргос. Родители на Акризий са Абант и Мантинея - забележително е, че Абант е епоним на войнствения народ абанти, който според Омир, взема участие в Троянската война и впечатлява с прическата си – обръсната глава с чумбас , плитка. Акризий има брат-близнак, Пройт, „с когото враждуват още от майчината утроба“, а когато възмъжават, се вкопчват в люта битка за власт. В крайна сметка си разделят бащината земя – Пройт взема Тиринт, а Акризий си запазва трона в Аргос. Но, останал без синове, само с една женска рожба от брака си с Евридика, дъщеря на Лакедемон, аргоският цар е крайно чувствителен към въпроса за своето наследие. Обръщайки се към оракула с въпрос дали боговете ще го дарят с чеда от мъжки пол, той получава смразяващ отговор: дъщеря му Даная ще роди син, който ще го убие. Ужасен, Акризий решава, че единственият начин да избегне сбъдването на това пророчество, е да остави Даная завинаги девствена, недокосната от мъжка ласка. Превръща бащиното си сърце в камък и я затваря херметически в нарочно построено медно помещение под земята. Но Зевс, омаян от прекрасната затворница, се излива над нея като златен дъжд – ех, как биха и завидяли днешните златотърсачки - и девет месеца по-късно Даная дарява Акризий с внук на име Персей. При вида на младенеца, Акризий побеснява. Заповядва веднага да заковат щерка му и отрочето й в един сандък и да го хвърлят в морето – след което поема дълбока глътка въздух.

Напразно, предначертаното е неотменимо и властният дядо тепърва ще го узнае, а засега сандъкът с ценния товар се носи по вълните, насочван от волята на доброжелателни божества.

Не стига много далеч. Доплава благополучно до остров Серифос и рибарят Диктис го изтегля на брега. После представя своя улов на брат си Полидикт, цар на острова.

Тъй като обичам между закуска и вечеря да поглъщам имена, да опитвам вкуса им и да разгадавам смисъла им, сторих това и с името на остров Серифос, дори с риск да се отклоня от основния си разказ. Серифос е остров от най-западния клон на Цикладския архипелаг. Издига се сравнително близо до Атина, до полуостров Пелопонес и до древния Аргос, а компания му правят няколко островчета, от които той по странен начин се отличава – и то не само защото на него се отеквали стъпките на младия Персей. На северозапад от Серифос се намира остров Китнос – име чийто смисъл в тракийския и българския език е ясно доловим – „китен“. На югоизток от Серифос се възвишава о. Сифнос. Заменяйки „ф“ с „т“ бихме получили Ситнос – ситен, дребен – но островът не е по-малък от окръжаващите го и следователно трябва да отхвърлим подобно обяснение. Знаем обаче, че гърците заменят със „с“ непроизносимите за тях звуци „ш“ и „ж“, така че не е невъзможно тракийското название на Сифнос да е било Житнос – житен. Това предположение се подкрепя от факта, че хълмистият Сифнос се радва на отлични условия за земеделие и обилни реколти. Няма повече да обяснявам защо търся тракийските звукови съответствия на „гръцките“ имена. Едва ли в България остана фанатик, който трябва да бъде убеждаван, че карийци, фригийци, дардани, „егейци“ и „минойци“ не са „протогърци“ – ерата на тия плоски заблуди безвъзвратно отмина.

Какво тогава е значението на „сериф“ – името на Серифос, острова на Персей, намиращ се между „китен“ и „житен“? Колебая се между три предположения, но и трите, по различни пътища, водят до понятието „безплоден“. Названието „сериф“ би могло да произхожда от думата серт – лют, нещадящ, която ние погрешно вземаме за турска, в една по-особена форма, характерна за някои български диалекти, но останала и в литературния ни език: ядовит, упорит, гласовит. Втората възможност е, че първоначалното звучение на „сериф“ или „серит“ би могло да бъде „жерит“ и да произхожда от старинната българска дума „жерка“ – воденица, дала имената на две известни селища в България – Жеравна (Жеруна) и Жерково. В диалекта на единствения италофонски кантон в Швейцария, Тичино, чието древно население лепонзи (лепонци) е идентично с етруските, а следователно и с траките, думата „жера“ – “gerra” означава „ситни камъчета“, „чакъл“. Тази дума се открива и в топонимията на землището на с. Болгаре в Ломбардия, между Бергамо и Бреша, за което вече писах. Тези ситни камъчета и чакъл са своеобразно „мливо“, резултат от мелницата на природните стихии. Но дали само на природните?

Още в древността на остров Серифос се е знаело за наличието на богати залежи на желязна руда (пирит). В ново време те са били активно експлоатирани, създала се е нарочна Железодобивна компания и почти всички мъже на острова са работили в рудниците – при нечовешки условия и чести срутвания. Дали има минни галерии, останали от древността? Поне засега няма как да науча. Но показателно е, че Полидикт и Диктис са синове на цар Магнет, син на Еол. Наличието на пирит е обусловило безплодието на почвата и постоянния недоимък на жителите, описвани от пътешествениците, посетили острова, като „хронично недохранени“. Ако Сериф произлиза от „жерит“ и „жерка“ – мелница – то тая прастара мелница не е мляла жито, за да храни с топъл хляб честити земеделци, а е трещяла диво в планинската глъб, изхвърляйки за хората само чакъл и отрова. Тя е работила, за да поднесе на някой неизвестен изтръгнатия с толкова мъка безценен и безпощаден метал – желязото, демонът на настъпващия Железен век.

А дали разгадката не е във възможно най-простия прочит – Сериф – серен, от сяра? Но и сярата, с която може би е натъпкано това име, също е знак за някаква тайнствена отровна дейност, кипяла под носовете на хората.

Персей пораства и става прекрасен младеж, въпреки пословичния глад на Серифос. Той расте, но Даная не старее, тя остава все така красива и Полидикт е луд по нея, иска я за любовница, робиня, съпруга – според дневните колебания на безумието си. Младежът му е приятел, но се държи като съперник, уж случайно, но винаги му пречи. Враждебността помежду им се сгъстява, уверенията във взаимна преданост се удвояват. За да отклони вниманието на Персей, царят обявява, че желае да се ожени за Хиподамия, дъщеря на Ойномай - и моли приятелите си за помощ, трябват му бързи коне. Те с викове се съгласяват – представям си ги събрани около масата, леко замаяни от хубавото вино. Ако не бяха пийнали, щяха да се сетят, че Полидикт ги взема на подбив – та тоя Ойномай е избил досега тринайсет кандидати на дъщеря си, уж в състезание с колесница, дава им лека преднина и мята копие в гърба им. Полидикт не изглежда човек, комуто животът е омръзнал, той тепърва се готви да го вкусва. Идва ред на Персей да обещае подкрепата си и той заявява, че на Полидикт „дори главата на горгоната не би отказал“. Това може би е било пословица, нещо като „нямаш проблем, разчитай на мен“. Но тия думи решават съдбата му. Полидикт поисква от останалите да му докарат коне, а от Персей – да му донесе главата на Медуза.

Откъде знаят Персей и Полидикт за същестуването на горгоните? Всички техни съвременници ли са били наясно или само посветените от висшата класа? И за какво му е на Полидикт главата на горгоната? Явно, в оная епоха това е образец за „мисия невъзможна“. Полидикт праща Персей на явна смърт и завинаги се отървава от него. Младежът не е могъл на следното утро, поизтрезнял, да му се обади по мобилния: „Виж, бате, изрови си някой друг, мен ме няма в тоя филм“. Хората са били от друго тесто, честта е стояла над живота. Пък и Персей и майка му изцяло зависят от Полидикт. Ако царят, макар и на сън е допускал, че момчето може да победи Медуза и да му връчи главата й, то знаейки нейните свойства, той се е готвил да се превърне от владетел на безплоден остров, в един от най-могъщите повелители на новото човечество.

Полидикт пропуска само един вариант – че Персей ще отсече главата на горгоната и ще задържи трофея за себе си.

Ето ни отново в буйното русло на основния сюжет. Според древните автори, горгоните са три чудовища, три сестри, дъщери на Форкас и Кето. Те живеят на остров, който се намира „далеч на запад в океана“. Имената им са Стено („яката“, името е красноречиво – стена), Евриала („скачащата“) и Медуза (умната? М. В.). От тях „само Медуза е смъртна“. Ето как Аполодор описва външния им вид: „Главите на горгоните били покрити с драконови люспи, имали кучешки зъби с такава големина като у глиганите, медни ръце и златни криле, с които летели. Всеки, който ги погледнел, се превръщал в камък“. Обяснението на конвенционалната история, че горгоните са „олицетворение на бурите, които за древните гърци идвали главно от запад“ трябва да отстъпи пред една съобразена с днешните технически постижения, дешифровка. Явно иде реч за сложни апарати, които освен главната дейност, заради която са проектирани, имат и охранителни функции – превръщат неразпознатия от тях обект в камък, обездвижват го или направо го унищожават. Преданието неслучайно нарича с едно и също име чудовищната горгона и дребното, но съвсем небезопасно, морско животинче – медузата. У Аполодор е изпуснат един важен елемент, върху който акцентират някои други автори, а именно, че косите на горгоните представляват отвратителни виещи се змии – уподобявам ги на „подите“, виещи се под главата на медузата. Това навярно са някакви спираловидни кабели или сензори, а твърде възможно е и самата глава, подобно на тази на медузата, да е приличала на голяма леща или гъба, въртяща се в различни посоки – вид радар. Понятно е, че тези чудовища се намират „на запад, в океана“ – там са концентрирани основните технически достижения на Атлантида (Посейдония). Свидетелството на Аполодор, че в момента на смъртта си от ръката на Персей, Медуза е бременна „от Посейдон“, приемаме с усмивка – не би могло да бъде другояче.

Но за едно човешко същество е немислимо дори да открие пътя към горгоните, а да влезе в сражение с тях и да ги победи, това далеч надхвърля възможностите и най-дръзкия герой. Нужно е специално снаряжение, нужни са компетентни съвети. И Аполодор ни осведомява, че „ръководен от Хермес и Атина“, Персей се отправя към граите, от които ще научи местонахождението на нимфите – единствените създания, способни надеждно да го въоръжат. Граите също са дъщери на Форкас и Кето, сестри са на горгоните и също като тях са тризначки-чудовища – може би все пак малко по-сговорчиви. Имената им са Енио, Петредо и Дино. Те са старици от рождение, твърди Аполодор, а Есхил в „Прикованият Прометей“, добавя, че са „лебедоподобни“ и никога не са виждали слънце и дневна светлина. Имат един единствен зъб и единствено око – за трите – като последователно си ги предават една на друга. В момента на предаването и трите са слепи, глухи и беззъби. По съвета на боговете, Персей отнема от граите безценните „зъб и око“ и така ги принуждава да посочат мястото, обитавано от нимфите.

Техническата ми грамотност е много оскъдна, но и тя ми стига, за да разпозная в това описание команден пункт, намиращ се в затворено помещение, без прозорци. „Зъбът“ вероятно е дистанционно устройство, с което се задействат монитори, които последователно просветват – „окото“. Възможно е и да става дума за някакъв радиоприемник, като „зъбът“ е клавиш, а „окото“ – намерената станция. Че граите са „говорящо“ техническо устройство, свидетелстват както името на „средната“ сестра – Петредо – „пет реда - клавиши, бутони“, така и общото им название – граи – „грачещи“. Явно дрезгавият говор, издаван от апаратурата, е убедил човеците, че става дума за „старици от рождение“. Дори техническият ми гений да ме мами в детайлите, очевидно е, че за пореден път митът ни дава точното описание на древни машини.

От нимфите Персей получава необичайни предмети: „раменна торба, която се уголемява и приема формата на товара, сложен в нея“; „крилати сандали“ и „шапка, която прави човека невидим“. Тези атрибути на „вълшебното въоръжение“ се явяват в приказния фолклор навсякъде по света и не могат да бъдат заклеймени като примитивна вяра в някакви фетиши. Очевидно се отнася до много древни спомени на човечеството. „Торбата“ със сигурност представлява раница от еластична тъкан, която многократно увеличава вместимостта й. „Летящите сандали“ – атрибутът на Хермес, през Средновековието се превръщат в „летящи ботуши“, с които вещицата Баба Яга и великанът – човекоядец от „Малечко Палечко“, преследват своите жертви. Може би те щяха да си останат само в легендите, ако в днешния печат спорадично не се появяваха съобщения, че различни световни компании имат готовност да пуснат образци на въздушни „скейтбордове“, зареждани с батерии. Но до производство на такива революционни апарати не се стигна – очевидно тук са намесени мултимилиардни интереси и вечната принуда над човечеството да плаща луди пари за петрол, автомобили, магистрали и пр. Колкото до „шапката – невидимка“, наречена в преданието и „шлем на Хадес“ – хм, вие вярвате ли в това? Аз да, защото само преди няколко месеца прочетох, че руските учени са съумели да изработят материя за униформа и каска с цвят, който е извън видимия от човека спектър. Но тъй като горгоните са машини, възможно е въпросният „шлем“ или „шапка“ да е апарат, излъчващ определени вълни и блокиращ „чувствителността“ на горгоните. Спомнете си, че в царството на Хадес, в най-тъмната бездна – Тартар, са заключени свръхопасни военни технологии, но със сигурност и пособия за предпазване от тях.

Екипировката на Персей е допълнена с „крив стоманен меч“ (вид машинен ключ), даден му от Хермес и от излъскан меден щит (огледало), подарен от Атина. Нищо вече не може да спре героя в устрема му към крайния запад, където на скален остров сред бушуващия океан отдавна вече е локализиран неодушевеният, но поради това още по-опасен враг.

Останалото е известно. Плътно следван от Атина, храбрецът атакува спящата Медуза и отсича главата й. От обезглавения труп изскачат крилатият кон Пегас и Хрисаор, бъдещ баща на великана Гереон, което указва сериозните размери на горгоните. В тоя случай Пегас ми напомня по-скоро летящ дрон, отколкото крилатото вдъхновение на поетите. Тези две същества, изтекли ведно с кръвта на закланата Медуза, са своего рода „зародишите“ в утробата на нещастната самотна майка, заченала от Посейдон.

Главата на Медуза, вкаменяваща всеки, който я погледне, превръща Персей от смело момче с незаконен произход и неясна съдба, в непобедим воин. Той сразява дракона, готвещ се да погълне Андромеда, дъщеря на етиопския цар Кефей и се жени за девойката, която му ражда Перс, родоначалник на персийските царе. Перс остава в Етиопия при своя дядо. Загрижен син, Персей бърза да спаси майка си Даная от станалите вече брутални задирания на Полидикт, който продължава да си прави лоши шеги на остров Серифос. Погледът на Медуза превръща царя и компанията му в камъни, а Даная, следвайки сина си, отново вижда бленувания Аргос. Баща й обаче е изчезнал, просто се е изпарил тъкмо преди тяхното завръщане. Персей заема полагаемия му се престол. Ала се сбъдва предопределеното – по време на игри в Лариса, Персей мята диск, но за беда улучва непознат старец – избягалия от Аргос и укриващ се Акризий. Заради неволното убийство, великият герой се срамува да се върне в царството си и разменя своя трон с този на братовчед си, сина на Пройт. Царувайки в Тиринт, Персей основава Микена, а по-късно се възцарява и над Мидия (по Аполодор). Той и прекрасната Андромеда се радват на многобройно потомство.

Всички млади герои от следващите поколения жадуват да извършат дела, подобни на неговите. Белерофонт успява – яхнал Пегас, той сразява Химера, дъщеря на Тифон и Ехидна, чудовище със смесена зверска природа, през чиито очи отново наднича древна машина. Следват чутовните подвизи на Херакъл, но те са от друго естество.

Историята на Персей приключва дотук, но аз се питам – кои са нимфите и боговете, които му помагат? Дали някой от тях не добива желязо на Серифос? Дали друг не обитава недалечния Крит? И защо го правят? Някакъв сблъсък между атлантски групировки – подир Атлантида – в който хората са прости изпълнители? Не е изключено. Но вниквайки в преданието, ми се струва, че оцелелите атланти целенасочено са напътствали и подпомагали човешката раса в обезвреждането на своите, станали вече неуправляеми, технически съоръжения. Може би са се надявали да осигурят идиличен възход на новото човечество, чийто прогрес би трябвало да се основава не технически придобивки, а на взаимодействието между чистите сили на Вселената и индивидуалната психика? Може би са искали да го спасят от мъртвешката ръка на машините и от диктатура на това, което днес наричаме „изкуствен интелект“? Дали са подозирали, че само три – четири хилядолетия по-късно, човекът – новият младенец, населил земята, ще изскочи от божествената си люлка и още с прохождането си, робски ще приеме върховенството на неодушевените чудовища и на съблазнилото го чрез тях Абсолютно Зло?

 

***

„Язон, син на Езон и племенник на тесалийския цар Пелий, отличаващ се от своите връстници със силата на тялото и благородството на душата си, пожелал да извърши нещо, достойно да остане в паметта на потомството. Слушайки за това, че в стари времена Персей, а също и други герои постигнали за себе си вечна слава с походи в далечни страни и дръзновени подвизи, Язон изпитвал ревниво желание да последва техния пример. След като разказал за своите намерения на царя, Язон веднага получил неговото одобрение, но не защото Пелий се стремял да предостави на юношата възможност да се прослави, а защото се надявал, че той ще загине в необичайно опасните походи. Не получил от природата мъжко потомство, Пелий се опасявал да не би братът му, подкрепяйки своя син, да посегне на царската власт. И ето че, прикривайки такова подозрение и обещавайки да предостави всичко необходимо за похода, Пелий поискал (от Язон) да извърши следния подвиг – да се отправи с кораб към Колхида за знаменитото златно руно“. Това пише Диодор Сицилийски (Книга IV на „Историческа библиотека“) за коренно противоположните подбуди на героя Язон и на смъртния му враг, родния му чичо Пелий, цар на Йолк, да организират едно от най-поразителните начинания на древността – пътешествието на аргонавтите. Твърди се, че то се е случило едно поколение преди Троянската война, но в екипажа на кораба Арго се смесват смъртни и полубогове, за които е трудно да приемем, че са били съвременници. Представете си Орфей и Лаерт, бащата на Одисей, да се разхождат под ръка по палубата. Списъкът на аргонавтите се е удължавал, в течение на годините и вековете с имената на нови управници и техните предци и се е превърнал в алманах за благородство и заслуги на властващите родове в Егейския басейн. Всяко новоизлюпено царче е искало да се похвали с дядо аргонавт. Но „приписките“ в листата на екипажа, чиято неправдоподобност е отбелязана още от древните автори, са единственото отклонение от истината, съхранена в прастарото предание. Чудесата, с които изобилства „бордовият дневник“ на Арго и които надхвърлят дори описаните от Омир в „Одисея“, могат да бъдат обяснени от гледна точка на днешната технологична епоха и в тяхната достоверност не можем да се съмняваме.

Най-известната творба, посветена изцяло на този грандиозен подвиг, е „Аргонавтика“ на Аполоний Родоски. Но аз, както и преди ще следвам текста на Аполодор в „Митологическа библиотека“ – лишен от патос и опити за анализ, подобен на скучна канцеларска сводка и затова идеален като фактология за едно следствие, което ще се опитам да проведа трийсет и пет века подир събитията.

Митът за аргонавтите има своята предистория в скръбната семейна повест на Атамант, царя на Беотия. Атамант, син на Еол, бога на ветровете, има от Нефела две деца - близнаци – син на име Фрикс и дъщеря на име Хела. Нефела е „богиня на облаците“ и наистина, ако заменим гръцкото „ф“ с тракийското и българско „т“, ще получим вярното звучене на името й – „Нетела“, нетелесна, безтелесна. Аполодор не уточнява поради какви причини Нефела изчезва и защо оставя двете си дечица. Царят се жени за Ино, дъщеря на Кадъм и Хармония, сестра на Семела и кърмачка на Дионис (според някои автори), която играе зловеща роля в този разказ. От брака им се раждат още две момчета – Леарх и Меликерт. Злата мащеха Ино, която е и магьосница, плете козни срещу сирачетата, особено срещу Фрикс, първороден син и наследник на Атамант. Тя заблуждава мъжа си и целия народ, че оракулът е повелил в името на спасението на Беотия от гладна смърт, Фрикс да бъде пожертван пред олтара на боговете. Но тук се намесва фантастичното – майката Нефела грабва Фрикс, поел вече по пътя към жертвеника и ведно с Хела, го качва на гърба на златорунен овен, който за целта е измолила от Хермес. Братът и сестрата политат високо в небето, но когато се понасят над протока, разделящ Сигей от Херсон, Хела се подхлъзва и пада в морските дълбини. Тесният проток приема нейното име и започва да се нарича Хелеспонт. А Фрикс се приземява в Колхида, във владенията на цар Еет, който също не е случайна личност – син е на Хелиос и океанидата Персеида, брат на Кирка и Пазифая, зет на Минос. Еет приютява Фрикс и го жени за една от дъщерите си – Халкиопа, сестра на Медея. Фрикс принася спасителния овен в жертва на Зевс Фиксий (Зевс Покровител на изгнаниците), а тъстът му провесва скъпоценното златно руно на свещен додонски дъб в горичка, посветена на Арес и поставя пазач – незаспиващ дракон, който бди над него ден и нощ. Фрикс и Халкиопа създават славно потомство – един от синовете им е Арг, строител и кръстник на кораба Арго. Но ако за беглеца Фрикс тази история има все пак сносен край, за баща му Атамант тя приключва зловещо. Обхванат от безумие, царят на Беотия убива големия си син от Ино – Леарх, а злата магьосница, ужасена се хвърля в морето, притискайки в прегръдките си малкия Меликерт.

Още от ранно детство, а това значи преди повече от петдесет години, още от мига, в който докоснах весдесъщата книга на Кун „Старогръцки митове и легенди“, с която сме откърмени всички и прочетох това предание, не преставах да се питам: какъв овен, защо овен? Половин век такъв един „смешен“ въпрос се въртеше като сянка на прага на моето съзнание – приказна и горчива сянка от моето далечно минало, когато без насита поглъщах всякакви истории от древността и изплувах само за кратко и с нежелание от света на древните – истинската орбита на моя живот. Сигурно изглеждам луда или дори карикатура на луда в днешната епоха на златния телец и чипа с номер 666, но съм убедена, че тъкмо тази моя предопределеност да се връщам в Древността и да се питам какво би казал Омир, как би реагирал Хектор, как би тълкувала Касандра тоя или оня факт, са спасили духа ми от редица унизителни, обезличаващи и дори позорни обстоятелства, в които ме е хвърляло моето „реално съществуване“: от битието на най-долна слугиня, което съм принудена да водя, за да печеля хляба си, от липсата на среда, от пълната самота, от тежките болести, поразили най-скъпите ми хора. Неспособността да мисля с днешна дата, ме кара да мисля с вечна дата и поставя въпроси като тоя за овена със златното руно почти наравно с въпроса за хляба, който ще разчупя днес на обяд.

И ето че разгадката на „овена“ ме озари внезапно само преди броени дни, когато преплетох това слово с друго, останало необяснимо досега за мен, понятие - латинското название на зодиакалния знак „овен“ в астрологията – „aries” в именителен и „arietes” в родителен падеж. Овенът е огнен знак, управляван от Марс, първият в цикъла на древната нова година, с него започва пролетното обновление, възродителният повей. Плеснах се по челото – та „aries” означава и въздух – „aria”, “aer”. От това прозрение до откритието, че „aries” – „овен“ означава буквално „въздушен апарат“ или казано по днешному „аероплан“ нямаше и половин стъпка. Еврика! Ето защо в българските народни приказки юнакът, скочил в кладенеца към долната земя, пада винаги върху гърба на очакващ го овен – и ако овенът е бял, летят спокойно в по-красивите й сфери, а ако е черен, пропадат още по-надолу, в дол плачевни. Защо „овенът“ от мита за Фрикс и Хела има „златно руно“? Защото корпусът на аероплана има златно покритие и изглежда точно като древните златни моделчета на самолети, открити в Колумбия и вземани първоначално от археолозите и историците за „птички“ и „брошки“. При неотдавнашните изпитания на копирани по тях авиационни апарати обаче, те показват блестящите технологични постижения на древните си конструктури. От оскъдните сведения, които ни дава преданието за Фрикс и Хела, можем да съдим, че техният аероплан е бил малък, двуместен и вероятно с открита кабина – стар атлантски модел за любителски полети, но, види се, най-близкият хангар на Хермес не е разполагал в момента с нищо по-добро.

Глобалната цивилизация, създаваща въздушни транспортни средства, несъмнено е владяла и космичното пространство. Така стигаме до знаменитите вимана, космическите кораби на дълбоката древност, описани в Махабхарата и Рамаяна, за чийто вид можем да съдим по странната камбановидно – пирамидална форма на някои малки индуистки светилища и по същата форма на металните куполи, увенчаващи големите храмове в Индия. Според индусите тези куполи са копия в естествени размери на вимана, а всъщност тяхното название е точно това – на санскрит „вимана“ освен древен космически кораб, означава и купол, покрив на кула. Напоследък в Интернет се появиха видеа, чиито автори уверяват, че някои от тези храмови куполи са истински, стопроцентови прастари вимана, с всички техни люкове и вътрешни съоръжения, приземили се завинаги в свещената твърд на Ведите. Днешната практика е същата – прославената бойна машина на някой летец - ас се монтира на градския площад, за да остане вечен паметник на самата себе си.

Но да се върнем в Тесалия, към разказа за Язон, такъв, какъвто ни го поднася перото на Аполодор. Чичо Пелий всъщност е узурпатор на царската власт в Йолк, отнел я е безсъвестно от полубрата си Езон, баща на Язон. Имал е, разбира се, яки връзки – родител му е самият бог Посейдон. Царят обаче таи тих ужас вдън сърцето си – оракулът му е предрекъл, че причина за смъртта му ще стане човек, обут само с един сандал. Веднъж, готвейки голямо жертвоприношение пред могъщия си татко, Пелий свиква на брега на морето множество свои поданици и в последния момент, като към най-незначителния сред тях, отправя покана и към племенника си Язон. Обезнаследеният младеж упражнява тежък земеделски труд на село, но захвърля всичко и хуква към Йолк. Прекосявайки река Анавър, той губи единия си сандал, отнесен от речната струя, но продължава да тича с един бос крак и задъхан се влива в празненството. Мълния пронизва Пелий, той вижда предречения враг на ръка разстояние, но е цар и син на бог – умее да се владее. Усмихнат, с чаша в ръка, доближава нищо неподозиращия Язон и го пита: „Ако ти е съдено да умреш от ръката на някого, как би постъпил е него?“ Язон отговаря: „ Бих го пратил да ми донесе златното руно“. Това са думи, които – както атомът съдържа в себе си вселената – съдържат цялата бъдна епоха – и безсмъртното пътешествие на аргонавтите, и вечната слава на Язон, и чудовищната смърт на Пелий, и съдбата на няколко царства. Уви, за разлика от Персей, лаврите на Язон не му донасят нито трон, нито семейно щастие, нито бащинска радост, а само разруха. Но на човечеството се нужни най-вече трагични герои. Чичо и племенник вдигат наздравица за сключения договор. Тълпата оглушително ги приветства.

Задачата е непосилна за смъртните, но още по-добре – намесват се боговете. Самата Атина следи всеки етап от строителството и съоръжаването на единствен по рода си петдесетвеслен кораб, на чийто величествен корпус идва да се диви мало и голямо. За строител е привлечен Арг, син на Фрикс и внук на Еет, царя на Колхида – същия, който трябва да бъде ограбен от аргонавтите. Това май не е в интерес на Арг, но той си знае какъв мотив ръководи, в колхидския дворец ври и кипи от скандали, там никой не понася роднините си. Следва дългият списък на участниците в похода, всеки от които е призван да допринесе за успеха на делото, благодарение на уникалните си способности. Арг дава името си, което значи „бърз“, на своето творение и ведно с другите се качва на борда. Точно преди отплаването, Атина вгражда на носа на Арго парче от „прорицаващ додонски дъб“, което по време на похода няколко пъти предупреждава екипажа за грозящите го опасности. Всеки днешен ученик би се досетил, че става дума за радиостанция, монтира на кораба, чрез която аргонавтите поддържат постоянна връзка със своите могъщи наставници.

Тук имаме възможност да разрешим едно „малко, но съществено“ противоречие между Аполодор и Диодор Сицилийски, което няма отношение към предмета на моята статия, но обуславя логиката на мита за Язон и царя на Йолк. Според Аполодор, Пелий, освен четирите си дъщери, все пак има и мъжка рожба – Акаст, който участва в похода на аргонавтите. Впоследствие тъкмо Акаст поема властта над Йолк, след убийството на баща си от ръката на Медея. Но това е нелепо – ако Пелий изпраща Язон на вярна смърт, защо ще му дава за придружител едничкия си син и наследник? Ако пък допуска, че начинанието на аргонавтите може да се увенчае с успех и иска да си гарантира златното руно чрез участието на своя син, защо междувременно избива цялото семейство на Язон, во главе с полубрат си Езон – явно, защото те са единствените му възможни приемници. В полза на твърдението, че царят няма мъжки потомък, говори и фактът, че се съгласява с ужасния ритуал на „подмладяването“ си, предложен му от мъстящата Медея, т. е. желае да царува възможно най-дълго, цели два живота, защото няма кому да остави трона си – освен на Язон.

Но това отклонение се дължи само на непреодолимата ми страст да разнищвам легендите, а междувременно, в деня, избран от боговете, Арго е спуснат на вода и с попътни ветрове се понася към Колхида под командването на Язон. Няма да проследявам всички перипетии на пътешествието му, а само онези от тях, които ни срещат с познатите ни вече чудовища – машините.

Подир изнурително плаване, аргонавтите намират в Салмидеса, „на тракийското крайбрежие“, слепия прорицател Финей, който им показва как успешно да преодолеят Симплегадите, подвижните скали – същите Планкти, от чиято клопка години по-късно съумява да се спаси и Одисей, покровителстван от Атина. Скоро настъпва мигът, в който Арго хвърля котва в река Фасис (р. Риони), земята на колхидците. Язон се изправя лице в лице със съдбата си, приела образа на Медея, дъщерята на цар Еет, жената, която му дарява победата и разбива живота му. Пламнала от страст към чужденеца или открила удобен случай да се изтръгне от бащината власт, младата – а може би не чак толкова млада – магьосница предлага на Язон своята помощ, ако той й даде клетвено обещание да се ожени за нея и „да остане до смъртта си неин съпруг“.

Язон няма време за колебания, зад привидното си гостоприемство Еет замисля убийството му и той волю-неволю дава исканата от Медея клетва. Верността или по-точно подчинението му, ще трае десетина години. От тоя момент нататък Медея изцяло доминира действията на аргонавтите и на техния вожд, нейни са всички инициативи, както и главната роля в изпълнението им. Тя убива „вечнободърстващия дракон“, който пази златното руно – явно обезврежда някаква сложна охранителна система. Тя съветва Язон как да „впрегне“ двата медноноги огнедишащи бика, дар на Еет от Хермес, да ги изведе от храма на Арес и да изоре с тях нивата, в която после ще засее драконовите зъби, останали от Кадъм. Тя дава на любимия си вълшебна мас, с която Язон намазва кожата, дрехите и оръжието си, правейки ги неуязвими в продължение на един ден за пламъците, които биковете бълват. В това описание разпознавам мощен трактор, който трябва да бъде изкаран от хангара и задействан, а във „вълшебната мас“ покритие, неутрализиращо вредното лъчение не толкова на „трактора“, колкото на охранителните съоръжения в „хангара“ – „храма и свещената горичка на Арес“ – очевидно мястото, където Еет съхранява не само селскостопански, но и бойни машини. Според Диодор Сицилийски той е разположил в „свещената горичка“ и многобройна въоръжена стража. По даден от Медея знак, аргонавтите нападат с обнажени мечове колхидската стража, грабват златното руно, пробиват си с бой път назад, втурват се към кораба си и тутакси вдигат котва. Разбира се, на Арго се качва и Медея, тяхната закрилница, която ги плаши повече от враговете им.

Завръщането на аргонавтите трае четири месеца. През целия обратен път Медея отклонява опасностите и унищожава преследвачите – колхидците, собствените си сънародници, с интелигентност и хладнокръвие, които не само надхвърлят обикновената женска природа, но от гледна точка на хората стигат до безчовечност. Тя постига целите си със своята наука, която човеците наричат магия. Дори през равнодушните редове на Аполодор, лъха усещането, че нейните спътници и самият й годеник, я чувстват чужда, чужда – макар че им е полезна. Всъщност, изтребвайки колхидците, Медея не избива свои единокръвни, тъй като не принадлежи към човешката раса. Тя е внучка на Хелиос и океанидата Персеида, племенница на атлантката Кирка и у нея се таи някакво, сякаш неволно, изначално подценяване на човека като представител на по-нисш вид. А дали няма право? Лъжата, неблагодарността, отмятането от дадената дума, погазването на клетвата, които човечеството извършва с лекота, смятайки ги за дребни простъпки, за атлантката Медея са най-отвратителни престъпления, които говорят за низостта на човешката порода. Тя ги наказва с крайна суровост, която в нашите очи изглежда аморалност. Можем обаче винаги да приемем, че подобно поведение е присъщо само на характера на мнителната и самолюбива Медея, без да го разпростираме върху общото отношение на оцелелите антланти към човешкия род.

Едно от най-удивителните чудеса, наблюдавани от аргонавтите при тяхното завръщане, е Талос, който не им позволява да доближат остров Крит. Ето как го описва Аполодор: „За него разказват че принадлежи към медното поколение, а други съобщават, че Хефест го подарил на Минос. Талос бил човек от мед (бронз), но други говорят, че бил бик. Имал само една жила от шията до глезените. Тази жила била захваната с меден гвоздей. Охранявайки острова, Талос три пъти на ден го пробягвал околовръст. И тоя път, виждайки доплавалия кораб Арго, той започнал да хвърля по него камъни. Но заблуден от Медея, Талос загинал, както разказват някои, от вълшебно биле, което му дала Медея и което го хвърлило в безумие. Други съобщават, че Медея обещала да го направи безсмъртен и извадила медния гвоздей…“.

Следва продължение...




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: milenavarbanova9
Категория: История
Прочетен: 9791
Постинги: 11
Коментари: 73
Гласове: 94
Архив
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930