Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.07.2018 11:51 - "ГЕРОИ И ЧУДОВИЩА"(ОДИСЕЙ И ПОЛИФЕМ), АВТОР:МИЛЕНА ВЪРБАНОВА
Автор: milenavarbanova9 Категория: История   
Прочетен: 3585 Коментари: 3 Гласове:
4

Последна промяна: 14.07.2018 15:18

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
      От една година "Одисея" ме привлича като магнит. Преди това я четях с по-малко удоволствие, отколкото "Илиада", защото преводът на Георги Батаклиев далеч отстъпва пред вдъхновеното интерпретаторско изкуство на Блага Димитрова. Но и в този малко спънат превод, съкровищата на втората колосална омирова творба не спират да поразяват. Читателят открива все нови и нови, дори ако поглъща поемата непрекъснато, хвърляйки се да я чете отначало в същия ден, в който е приключил  предишния прочит. Няма да говоря за художествената й сила, чувството за необят, свежестта на внушенията, които те карат да усещаш наяве боцкането на солените морски пръски и мириса на недокоснатите от човешки дъх лесове. Ще отбележа само мимоходом изключително сложната композиция, разгръщането й в две нива - земно и божествено - което сякаш предизвиква моментно спиране на времето при преминаване от едното измерение в другото, многократните разкази в разказа, които у всеки друг биха предизвикали хаос и биха унищожили общата структура на творбата, още повече когато тя е в стихове - а у Омир само усилват нейната жизненост и динамика.

         Ще отмина невероятните познания на Омир във всички сфери на човешката дейност, владеенето на тънкостите във всевъзможни занаяти и науки, които ни оставят с впечатлението, че поетът е бил последователно и земеделец, и пастир, и тъкач, и зидар, и корабостроител, и астроном, и моряк. Свръхчовешката точност и правдивост на омировата география и топография, които са по-достоверни от спътникови координати, в "Одисея" - една поема за пътешествия - са получили още по-грандиозен размах, отколкото в "Илиада" - ситуирана в една единствена, ограничена във времето и пространството, точка.

         Преди да се спра на епизода с Полифем, ключов за настоящата статия, ще изброя знаците, в търсене на които - не като литературовед, а като историк - многократно се гмурках в бездните на "Одисея" през последната година. Както в "Илиада",                                                                                                                  стр. 1

така и в "Одисея" открих много доказателства, подкрепящи тезата ми за северния, скандинавски, а не еврейски (поне не директен), произход на гърците, "данайците", която защитавам в книгата си "Връх България". Най-важното доказателство е, разбира се описанието на външния вид на тези нашественици, които по времето на Омир, вече имат своето второ и трето поколение, родено в Егейския басейн, почти изцяло завладян от тях. И ако за произхода на някои от главните гръцки герои в "Илиада", в частност на Ахил, съществуват напоследък и други сериозни версии, най-правдоподобната от които е, че той принадлежи към рода на атлантите, за Агамемнон, Менелай и Одисей, Омир не оставя никакво съмнение - той изрично ги упоменава като "данайци" и изтъква характерните им расови белези - висок ръст, (но не свръхчовешки като ахиловия), яко телосложение, светла кожа и руси коси. В своята прецизност, Омир отбелязва, че Одисей е малко по-нисък от останалите си съплеменници, но е изключително широкоплещест, с мощен торс и здрави бедра.  Във връзка с реалното съществуване на глобалната атлантска цивилизация, ще добавя само, че този който го отрича, е нелечим глупец или упорит мошеник, който продължава да поддържа отдавна разобличени и безвъзвратно отшумели в миналото теории за произхода на човешкия род и извора на неговите познания. "Казвам - както отсича Ницше - нямам време да доказвам" - тук и сега.

         Както в "Илиада" така и в "Одисея" - в Четвърта песен, озаглавена "Гостуването в Лакедемон" - Омир при всяко споменаване на героя Менелай, го характеризира с устойчивия епитет "рус" или "златовлас". А щом Менелай е изглеждал така, то несъмнено и неговият по-голям брат Агамемнон, първороден син на Атрей, могъщ цар на Микена, повелител на Арголида и всепризнат гръцки вожд по време на война - е имал подобен физически облик. Ето как Омир дава едно от последните описания на външния вид на Одисей чрез устата на Атина в Тринадесета песен "Прощаване на Одисей с феаките и пристигането му в Итака": богинята внушава на завърналия се подир десет години странствания и общо двайсет години отсъствие от родината, герой, идеята да промени физическия си                                                                                                                  стр. 2

облик, да се загрози и състари, за да може неразпознат, по-лесно

 да проникне в двореца си и да се разправи с женихите, кандидат-узурпатори на ложето и трона му, които вилнеят там. Самата Атина в миг извършва тази метаморфоза:

 

         "...твоята бляскава кожа по гъвкото тяло ще сбърча,

         русите къдри ще махна от твоето теме и в дрипи

         ще те покрия, да гледа на теб с отвращение всеки."

 

         Тук под "бляскава" се разбира не толкова свежа, млада и здрава кожа, защото Одисей във всички случаи е около четиридесет и пет годишен - а просто светла кожа, характерна за расата на героя. Колкото до "къдри", думата не е подбрана случайно, като обикновен синоним на кичури. На много места в "Илиада" и "Одисея", Омир назовава данайците "хубавокоси", "къдравокоси" и дава да се разбере, че те носят косите си дълги и разпуснати, за разлика от тракийските бойци. От съчетанието на "къдравокос" с "русокос", е ясно, че не става дума за къдриците на негрите, а вероятно за особено трайно накъдряне на иначе правите коси, на равномерни изкуствени букли - прическа характерна за много древни народи. Тези описания на данайците са категорично отрицание на тезата за директен еврейски произход.  Едва ли евреите - били те халдеи, както самите те се препоръчват в Тората (Книга на Неемия) или негроидно субсахарско племе, както твърдят съвременните "алтернативни" историци - биха могли да се похвалят със светла кожа, руси коси и висок ръст. "Прекраснокосия" е ласкателният прякор на обединителя на норвежката държава, крал Харал. Самото име Скандинавия на древния език на скандинавските народи означава "блаженият остров", което е точното название на острова, на който Менелай в крайна сметка отвежда прекрасната Елена, възвърната с цената на толкова жертви. Връщане в родината на бащите и дедите? Твърде е възможно, тъй като положението на съпрузите и особено на Елена, сред околната данайска знат, изгубила скъпи близки в Троянската война, наистина е неудържимо. Трагично и неискрено е и отношението един към друг на самите съпрузи. Това се чувства осезаемо в цитираната

                                                                                                                                                                                            стр. 3

вече Четвърта песен от  "Одисея", когато гостуващите Телемах и Пизистрат, присъстват на разговор между Менелай и Елена, пълен с прикрити горчиви упреци и лицемерна нежност. Той не може да прости, тя не може да забрави. Блажената Скандинавия, островът на забравата, е единствената възможност за двойка като тяхната, да започне отново или да завърши в мир живота си.

         И все пак известна еврейска следа е допустима.

         Както отбелязвам в книгата си "Връх България", единственият съвременен народ, чието име е напълно съзвучно с древното название "данайци", е датският - danish. Странно, но в миналото датчаните са наричани "евреи сред скандинавците". Техните историци до днес не могат да дадат задоволително обяснение за произхода на своя етноним, нито да отговорят на въпроса откъде се е взело племето дана и защо тъкмо легендарният крал Дан, възкачил се на престола през  V век сл. Хр., завещава името си на народа и държавата. Защо пък да не се отнася за изгубеното еврейско коляно дана? Всъщност не е изяснен и произходът на името на едно от основните за датския етногенезис германски племена - юти, чието название носи и днес полуостров Ютланд. Интересна е и звуковата близост между емблематичното еврейско име Рахил и името на любимата съпруга на вече цитирания норвежки крал Харал - Рагхилда, датска принцеса.

         Потърсих разгадката в евентуални съответствия между еврейския и датския фолклор и макар че открих такива, това не означава почти нищо, тъй като евреите са взаимствали фолклорни ритми, танци и мелодии от всички народи, сред които са пребивавали. Истинското разковниче на тази мистерия е, разбира се, генетичният код на евреите, но макар че той със сигурност е изследван, резултатът никога няма да бъде оповестен. Чела съм дори, че такъв е невъзможно да бъде обособен, тъй като еврейството се състои от конгломерати, принадлежащи към всички световни раси и нации. Приемам го по-скоро като дезинформация, с която не мога да се съглася, тъй като евреите (по кръв) обезателно имат уникален генетичен код както всички останали народи. Един много специфичен факт, който хвърля мост между данайците и датчаните, е сведението, че                                                                                                                                                                                      стр. 4

почти до IX век скандинавските мъже още от детска възраст са обучавани в специални, отдалечени от селищата им, военни лагери, в които са оставали цели сезони и години, без да се завръщат по домовете си. Там са възприемали житейския и психологически модел на професионалния войник (и убиец), твърдо убеден, че войната и разбойничеството са единственият достоен начин на съществуване, че ограбването на труда на другите е единственият възможен начин на препитание, че по отношение на жертвата са позволени всякакви жестокости, подлости и светотатства. Виждаме този образ, оживял както в древните (пък и по-нови) гръцки нашественици, така и в средновековните нормани, от които пропищява цяла християнска Европа. Самият лукав и коварен Одисей, за чийто скандинавски произход има сериозни податки в творбите на Омир, е идеално въплъщение както на гръцкия национален характер, така и на еврейския морален кодекс.

         Кой всъщност е Одисей? В "Одисея" Омир навлиза доста подробно в неговия интимен свят, описва дома и най-близкия му семеен кръг, назовава поименно и разказва историята на всеки от робите в двореца му, а което не изрича направо, оставя да се разбере от подтекста. Пенелопа, жената на Одисей, превърнала се в символ на съпружеската вярност, е дъщеря на знатния и богат Икарий, неведнъж споменаван в поемата, без обаче да се явява като действащо лице. Самото име, както и уважението, което питаят към него кандидат-женихите на дъщеря му, свидетелстват, че той е виден тракиец, чието влияние е укрепило царската власт на зет му. Одисей е цар на Итака, но по всичко личи, че не е от царски род, нито пък е наследник на някаква местна благородна династия. Роден е на острова, за него той е любимата родна земя, наследил е трона от баща си, но Омир не описва родословието му. Поетът не отронва и дума за някакви властващи по съседните острови или на материка негови родственици. Няколко пъти в поемата дискретно се споменава дядото на Одисей и баща на Лаерт - Аркизий, син на... Зевс. Това е любезната формула, отбелязваща нечие незаконно рождение или тъмен, плебейски род, чиито потомък внезапно се е издигнал. Очевидно, по родословното дърво на Лаерт не са накацали корони. Самото

                                                                                                                 стр. 5

положение на Лаерт, описано от Омир, е някак много несигурно и може би не само от старческа немощ и мъка по изчезналия без вест син, той е напуснал двореца и се е оттеглил в малкото си лозе, влачейки почти просешко съществуване. Чудачество на слабоумен старик? От контекста на поемата е ясно, че Пенелопа, а не свекърът й, е истинската господарка на царския дом. Обръщам специално внимание на името Лаерт, за което вече писах в книгата си "Връх България". Лаерт е скандинавско, по-точно датско име и - виж ти! - един от главните персонажи в "Хамлет" на Шекспир, братът на Офелия, се казва не другояче, а - Лаерт. Шекспир взема сюжета на "Хамлет" от друг, много по-неизвестен английски драматург, използвал датски първообраз или пък и двамата използват за фабулата един и същи източник - отрязък от хрониката на Саксо Граматик "Деяния на датчаните" ("Геста Данорум"), като запазват оригиналните имена на историческите личности, описани в нея. В книгата си изказвам предположението, че името Лаерт е използвано от Шекспир по простата причина, че е име с датски произход. Но в действителност това слово носи дълбок скрит смисъл. В старинния датски език то означава лице, което се подготвя за правист, което "знае законите". Но понеже този, който "знае законите", е първият който ги престъпва, нещо характерно за адвокати и съдии, думата вторично е придобила мрачния смисъл на лъжец, престъпник. Отлично, Лаерт от "Хамлет" е студент по право в Париж, а финалът на трагедията показва, че охотно приема измамата и убийството като средство да си отмъсти. Но дали думата "лаерт" е имала това двояко значение и в древността? Напълно възможно. В Единадесета песен "Царството на сенките", Одисей се среща на входа на подземния свят със сянката на прорицателя Тирезий  и внезапно съзира сянката на собствената си майка, разбирайки, че тя е починала, без да дочака завръщането му. Изслушва, със сълзи на очи, скръбните й думи и покъртен се разделя с нея. Описвайки горестната сцена, Омир не съобщава нито името й, нито осведомява читателя за рода й. На съвсем друго място, той споменава името Автолик и бърза да заговори за друго. Майката на Одисей сигурно е обичала сина си и може би не е била лоша жена. Но митът допълва това, което

                                                                                                                 стр. 6

поетът е принуден да премълчи. Антиклея, майката на Одисей, жената на Лаерт, е дъщеря на един прочут негодник - Автолик, разбойник и клетвопрестъпник, способен да се променя до неузнаваемост и да се превъплъщава във всякакви образи, както сочи и името му, вероятно прякор. Заради Одисей, или заради честта на човешкия род, мълвата приписвала незаконното му бащинство на Хермес, бог на лъжата и търговията. Вземайки жена "от сой", Лаерт не се е гнусял много от тъста си. "Били са една стока, лика-прилика, търкулнало се гърнето, намерило си похлупака" - казва народът ни, който и днес пати от подобни господари.

         Самият "хитроумен" Одисей, така трогателно напомнящ дядо си по майка, в латинските извори е назован Улис. И днес в Италия доста мъже носят името Улисе. Дали пък Улис не е някаква сбъркана транскрипция на Одисей, някакъв погрешен прочит? Малко вероятно. Тогава може би Одисей е някакво изопачено произношение на Улис? Абсолютно невъзможно. Омир е поразително прецизен в далеч по-дребни детайли и не би сгрешил тъкмо името на главния си герой, а дългата устна традиция, която ни е препратила поемата през вековете, свято е съхранявала всяка подробност. Ако от Улис махнем наставката "с", ще получим характерното скандинавско име Уле, както вече писах в книгата си. Това е истинското име на царя на Итака, един от най-бележитите данайски участници в Троянската война. Какво тогава е Одисей? Струва ми се, че ключът към това име не е толкова далеч и то може да бъде разгадано с помощта на съвременния български език - както толкова много "неразбираеми" "древногръцки" думи. Одиш - Одишьо - Ходишьо т.е. Ходещият, Пътуващият, Странстващият, Скитникът, Пътешественикът, това е моята дешифровка на думата Одисей, която не е същинско име, а прякор на героя. Това е прозвището, което са му дали траките, когато неговите странствания са станали известни. И то може да бъде разгадано само чрез тракийския, т.е. българския език. Ето поредното доказателство, че най-великият поет на всички времена, който използва в творбата си това тракийско прозвище, също е тракиец по народност! Всъщност примерите за това в "Илиада" и "Одисея" са безбройни.                                                                       стр. 7

         Още от дете съм забелязала паралела между "името" Одисей и Одесос - старинното название на Варна. Не зная дали някой го е забелязал и проучил - до мен поне не е стигнало подобно сведение - но съзвучието е такова, че няма как двете думи да не са близки по смисъл. Дали Одисей (Одишьо) не означава и пришълец? Дори да не е така, явно при гръцката колонизация селището Варна и околностите му са се изпълнили с приходящи - приодиши - одиши - одеши и новият град на чужденците е бил наречен Одесос. Или пък случаят е идентичен с израза, от който произхожда названието Истанбул, заменило истинското име на града, Константинопол - "отивам в града", "ще ходя в града", "истан поли". Истинското име на хилядолетното тракийско селище обаче си е било Варна, ето защо, като много по-устойчиво то е надживяло Одесос, живее и днес. Дали произлиза директно от думата "варна" (санскрит) - цветна, украсена - от името на бог Варуна или от "вар" - град, но неговият тракийски и български характер се потвърждава от факта, че в северна Италия, близо до град Комо, край село Булгарограсо (което аз превеждам като Българ-град, и за което подготвям отделна статия), се намира селцето Каварньо - живо ехо от нашите имена Варна и Каварна.

 

*  *  *

 

         "Одисея" е далеч не само приключенска творба, но и като такава надминава всички произведения от този жанр в световната литература. Това е разказ за исторически събития в най-малките им подробности, документирани от гений. Историческа правда, облечена в гениални хекзаметри, която трябва изцяло да приемем, с всичките й великани, нимфи, богове и сирени, ако искаме да се изтръгнем най-сетне от заблудата за маймуните.

         Срещата с Полифем на острова на циклопите (Девета песен), разиграла се почти веднага след заминаването на Одисей от Троя, е отправна точка в поемата. С ослепяването на циглопа, героят си навлича яростта на бога на моретата Посейдон, която ведно с други по-нататъшни беди (светотатственото заколение на кравите на Хелиос), го обрича на десетгодишно скиталчество. Защото е нездравословно да разсърдиш бог, управляващ стихията, която те обкръжава.                                                                                            стр. 8

         Епизодът с Полифем обикновено е приеман като второто приключение на Одисей и другарите му - след това с лотофагите. Но има и друго, истински първото, което остава "зад кадър", макар че е от особена важност за нас, българите. Веднага след като напускат Троада, корабите на Одисей, понесли тежка плячка, са тласнати от морска буря към Исмар, град на траките кикони. Името Исмар можем да дешифрираме като  "приморски, крайморски". Свирепостта на гърците и алчността им да прибавят още ограбени богатства към вече придобитите, са безмерни:

 

         Сринахме ние града и без милост избихме мъжете,

         но от града задържахме жените и много богатства,

         тях поделихме така, че да има за всеки по равно.

 

         Нещо повече,  Одисей гордо отбелязва като заслуга на своето милосърдие, "приятелския" дар, връчен лично нему от жреца на Исмар, Марон, син на Евантес и Феба, като отплата, че оставил жив него и семейството му:

 

         "... даде ми седем таланта от злато изкусно ковано,

         даде ми кратер от чисто сребро и накрая напълни

         амфори цели дванайсет грамадни за мене със сладко

         вино без примес - божествен напитък."

 

         Това омайно вино, "подарено" от жреца, изиграва ключова роля в напиването и ослепяването на Полифем, който поглъща три пълни кратера от него, без то да бъде разредено, докато мярката, указана от Марон, е чаша вино, разредена в двайсет чаши вода.

         Докато гърците варварски празнуват с вино и изклани стада, лесната си победа край разрушения Исмар, някои "чудом спасени кикони", ведно

 

         "с други съседи кикони, и много на брой, и безстрашни

         жители на континента, изкусни на бой с колесници,             

         щом пък е нужно - способни и пеш да нападат врага си..."                                                                                                                                                                                       

                                                                                                                                                                                            стр. 9

връхлитат върху плячкаджиите и позорно ги прогонват. Смятам, че този пренебрегван от изследователите епизод, както и множество други, просветващи подобно фарове тук и там в поемата, е включен нарочно от Омир като контрапункт, разкри- ващ истинския лик на гръцките завоеватели в епоха, когато исти- ната за тях вече не е могла да бъде огласена открито - и е едно от косвените доказателства за тракийския произход на поета.

         Срещата с Полифем е едно лично предизвикателство на Одисей към неизвестното, към съдбата, към боговете и към самия себе си. Въпреки, че е лукав и предпазлив, в определени моменти той е склонен към такова "премерване на силите", в което сякаш забравя собствената си безопастност и тази на другарите си. Срещу залива, вдаващ се в острова на циклопите, се издига друг остров, непознал човешки крак, пълен с диви кози, прохладни сенки и бистри ручеи, следователно Одисей не влиза в пещерата на великана, гонен от глад и жажда - за да попълни припасите на кораба си. Тая нужда от познание дори с цената на живота, тоя двубой с опасността, тоя скок в пустотата, тая необходимост постоянно да провокира свръхчовешките сили, за да постигне мир със самия себе си - от които се ражда пътешественикът, героят и победителят, са най-симпатичното у Одисей. Не мога да му отрека всичко. Не мога да укоря Омир, задето го е увенчал с венец като "Одисея". Но, за жалост, залог в тия лични битки на Одисей, често става животът на другите.

         Дали пък една от причините да се вмъкне в бърлогата на страшния великан, не е било желанието да възвърне самочувствието си на победител на славната Троя, зашлевено от невзрачните исмарци? Дали не търси някаква морална победа над могъщия циклоп, разполагайки се неканен в дома му и разчитайки да го подчини само със слова? Във всеки случай, в момента, в който прониква в пещерата му, придружен от дванайсет свои избрани другари, Одисей е достатъчно осведомен срещу кого се изправя - Полифем се откроява с дивия си нрав дори сред своите събратя циклопи:

 

                                                                  "...той пасеше

         винаги сам надалече стадата и с друг не дружеше.

         Бе саможив той, свиреп и таеше в душата коварство." стр. 10

 

         Но до Полифем, както по всичко личи, въпреки презрителната му незаинтересованост към окръжаващият свят, също са достигнали слухове за променената обстановка в егейските архипелази. След като се прибира вечерта и свършва акуратно доенето на стадата и подсирването на млякото, той изведнъж забелязва неканените гости, които в негово отсъствие са натъпкали стомаси със сиренето му и дори (но той не може да знае това), са замисляли да откраднат агнетата му. Възмутен, исполинът прогърмява:

 

         "Странници, вие кои сте? Отгде прекосихте вълните?

         Работа тук ли ви води или по морето безбрежно

         скитате вредом наслуки, подобно пирати, които

         зло да докарат на други, живота си тласкат към гибел?"

         рече така, ужасени сърцата ни мили замряха.

         Грубият глас и гигантският ръст ни уплашиха страшно."

 

         Може би това е един от редките случаи, в които Одисей не успява да уцели нужния тон и слова. Отговорът му, в който прозвучава неуместно самохвалство, вбесява исполина:

 

         "Горди сме ние, че сме от войската на цар Агамемнон,

         най е велика сега под небесната негова слава.

         Крепост велика порути, погуби безбройни народи."

 

         Напомнянето, че като домакин, от срах пред Зевс, е длъжен да даде гостоприемен подслон на скитниците, да им предложи "прилична гощавка" (след като веднъж вече сами са се нагостили), че даже и да ги изпрати с дарове - "тъй както е редно за гости" - явно идва в повече на циклопа. Яростта му избухва.

         Дали Полифем би постъпил различно, ако Одисей го бе излъгал, че е троянец? Малко вероятно. Но от контекста на първия му въпрос, отправен към натрапниците, личи че е усетил как нещо по островите и в топлото море, което ги къпе, се променя и не е съгласен с тая промяна. Появили са се корсарството, грабежът, алчността, безчестието. И тяхната поява                                                                                                                                                                              стр. 11

е свързана с нашествието на тия, които сега безочливо "просят" гостоприемство в дома му, след като вече са се самообслужили. А може би просто тяхната наглост на множащи се дребосъци, решили да турят крак и в сетната крепост на циклопите, е разгневила великана, презиращ еднакво и хора, и богове. На натуралистичното описание на неговото зверство, както и на не по-малко жестоката разправа на гърците с него, ще се спра по-нататък.

         Кои са циклопите според Омир? Ето какво разкрива поетът в същата Девета песен от "Одисея":

 

         "Правдата те не познават, без мяра надменни, опрени

         на боговете, не сеят с ръце и не порят земята.

         Всичко у тях без сеитба, без оран обилно се ражда -

         ръж, ечемик и пшеница, а вейките лозови леят

         вино по гроздове тежки, и Зевс ги подсилва с дъжда си.

         Нито събрания свикват, ни правни закони познават,

         волно сами обитават високите чуки планински

         и пещерите дълбоки. А властвува всеки отделно

         и над жени, и над рожби. За другия никой нехае."

 

         Следователно, въпреки твърдението на Полифем, че "ние, циклопите нехаем за егидоносеца Зевса /за боговете всевечни, защото сме много по-силни/", боговете все пак ги подкрепят или иде реч за други, много по-древни, всесилни божества, създатели и помощници на еднооките великани?  Циклопите са отлични пастири, а както е видно от цитата, събират с лекота и плода на земята, но по някакъв друг способ, без да упражняват тежкия земеделски труд. Омир не споменава нищо за ковашкия занаят, в който, по думите на други древни автори, циклопите са ненадминати майстори, но неговият разказ се отнася, наистина само за живеещите на острова на Полифем. Циклопите не признават закони - поне не човешките закони - и живеят разпръснато на семейства, без да са обединени в общество. Това се потвърждава и от твърде вялия интерес, който другите циклопи, съседи на Полифем, проявяват към нещастието на съплеменника си. Това е знак за разпадащ се, угасващ обществен                                                                                                            стр. 12

организъм, който изживява последните си дни и чиито членове са обречени на изчезване.

         Въпреки че битът им на острова е примитивен, работните им навици загатват за принадлежност към някаква древна цивилизация и общество, основано на труда и порядъка. Това личи от впечатлението, което прави на Одисей и другарите му изключителният ред в пещерата на Полифем, макар че дъното й все пак е пълно с овчи тор:

 

         "Влязохме ний в пещерата и ахнахме в миг от почуда.

         Сирене цели кошове открихме. Гъмжаха кошари

         с агнета, още с козлета, от него редени по възраст -

         първите рожби отделно, родитбата средна отделно,

         малките също отделно. Препълваше и суроватка

         всички съсъди - ведра и гърнета, в които доеше."

 

         Подобно е и удивлението на гърците, докато мълчаливо наблюдават умелата  работа на своя "домакин", преди той да забележи присъствието им:

 

         "Седна тогава овците си той да дои и козите

         всички поред и под всяка наместваше нейното малко.

         В същото време отля половина от бялото мляко

         и го подсири, изсипа го в кошници, плетени гъсто,

         втората част исполинът разля из различни съдини,

         щом зажаднее да има напитка и после вечеря."

 

         Но, както знаем, противно на собствените му очаквания и приготовления, нея вечер менюто на великана е съвсем друго.

         Как изглеждат циклопите? Отново имаме само описанието на Полифем, най-дивия сред тях, но едва ли и останалите са били красавци по човешките критерии:

 

         "Слисваше страшният изрод, не беше по образ приличен

         на хлебоядните хора - същински бе връх той обрасъл

         на планина непристъпна, над всички корони възправен."

                           

                                                                                                                                                                                         стр. 13

         Чудовищната сила на колоса може да бъде преценена по тежестта на камъка, служещ за врата на пещерата му:

 

         "Скален отломък повдигна и отвора с него препречи -

         толкова тежък, че двадесет и две колесници големи

         четириколни, не биха го мръднали нито за малко.

         Ето такава скала необхватна постави на входа."

 

         Ръстът му е съизмерим с овчарската гега, която така и не успява да си приготви, защото тъкмо тя става оръдието на неговото ослепяване:

 

         "...там до кошарата лежеше огромната негова гега,

         ствол от маслина дивачка. Отсякъл го беше циклопът

         с него, когато изсъхне, да броди по паша. Той беше

         истинска мачта на тъмен, на двадесетвеслен товарен

         кораб, който с търбуха преплува огромната бездна."

 

         На фона на всичко това, Одисей вероятно е съжалил за екстравагантното си желание отблизо "да види циклопа, дано ни предложи гощавка". Но е късно, входът е заприщен, изход няма, жертви и палач са в клопката, исполинът-злодей ехидно се наслаждава на кървавото си превъзходство, а после в мрака на пещерата ролите се разменят...

 

 

* * *

 

 

         Приведох повече цитати, отколкото е прието да се използват в една историческа статия, за да посоча с какви подробности изобилства както епизодът с Полифем, така и цялата поема. Омир сякаш разглежда под лупа всяка прашинка. Тези подробности понякога нямат никакъв принос за общото течение и внушение на разказа - особено тези, които правят Полифем донякъде симпатичен, описвайки го като способен труженик, а не само като кръвожаден урод. Защо Омир включва всички тези детайли?                                                                                                                                                                                       стр. 14

Само по една причина - защото разказва за истински лица и случки, а не за въображаемо пътешествие. Те са свидетелство както за автентичност на одисеевото странстване, така и безспорен подпис на едноличното авторство на Омир. Лъжата се бои от подробностите, въображението няма нужда от тях, а сборното авторство не ги съхранява. Следователно "Одисея" е поема за истински събития, преживени от един пътешественик и разказани от един единствен автор.

         Свикнали сме да превеждаме словото "циклоп" като "едноок", но то всъщност означава "кръглоок" - буквално Кръгло око. Преди да започна тази статия, узнах и един неизвестен досега за мен медицински факт - съществуването на синдрома "циклопия". Това е рядко срещана генетична мутация в ембриона на човека и животните, при която се засяга главния мозък, както и много други системи в организма. Лицевата част на черепа у новороденото е деформирана, като вместо две очи, то има само едно - голямо и кръгло - по средата на челото. Носът липсва или е заменен "нефункциониращ нос във вид на мускулен хобот, който се намира над централното око или на гърба". Дишането е крайно затруднено. Такива деца или са мъртвородени или живеят от няколко часа до няколко дни. Смъртността е стопроцентова. Тази аномалия обаче ме кара да смятам, че реалното съществуване на циклопите в дълбоката древност е повече от възможно. Присъствието им в нашите гени означава, че са присъствали и в нашето минало. При съременните технологии, които откриват пътя към необозрими възможности на генното инженерство, идеята да ги приемем за рожба на генетичните експерименти на напреднала древна цивилизация, съвсем не изглежда толкова фантастична. Те обаче са били не само жизнеспособни, а и - предполага се - много по-дълголетни от човека. Явно понякога са влизали в сексуални връзки с представители на човешкия род и се е създавало поколение, което обаче бързо се е израждало - за това говори и посочената генетична мутация. Природата, както винаги, е отхвърлила намесата в нейните тайнства, оставайки ни само горчив спомен за тях.

         Кой е бил способен да се отдава на подобни експерименти? Тук няма да обсъждам множащите се доказателства за

                                                                                                                                                                                       стр. 15

съществуването и мощта на Атлантида. Както казах и по-горе, нямам нито време, нито място за това. Омир е населил басейна на Средиземно море със странни създания, чийто родител е или Атлас или Посейдон (което по същество води в една и съща посока). Тези създания обладават свръхчовешка физическа, интелектуална и технологична сила. В епохата на Троянската война и на Одисеевите странствания, материкът Атлантида отдавна вече е потънал, но огнищата на тази планетарна култура продължават да блестят. В зоната на Егейско море се наблюдава особена концентрация на "аномални" явления и същества - сфинксове, кентаври, панове, нимфи, че даже и един Минотавър. Причината не може да бъде друга, освен съществуването на научно-експериментална база на остров Крит, която се е помещавала в прочутия Лабиринт. За такава тайна научна лаборатория говори самото име на острова - Крит - скрит, крипта, скривалище - както и името на града Кносос - гноси, познание. Вече писах подробно за това в книгата си "Връх България". Тази лаборатория вероятно е прекратила дейността си още по времето на цар Минос - с бягството на Дедал, т.е. две поколения преди Одисей. Твърде възможно е циклопите, които във времената на "Одисея" вече представляват малка, изолирана, измираща раса, да са забравени рожби на тази научна база, оставени на произвола на съдбата. Разбира се, не е изключено техният произход да е много по-древен.

         Людоедството на циклопите, както и на великаните лестригони, естествено, не е начин на препитание, а зъл, отчаян опит за сплашване и отпор срещу настъпващия човешки мравуняк. Сетна воля да докажат, че все още са по-силни и продължават да владеят света.

         Полифем е син на бог Посейдон и нимфата Туза. Интересно е, че думата "туза" (tusa, tuusa) съществува и днес в езика на жителите на швейцарския кантон Тичино - единственият изцяло италофонски кантон в страната - и означава момиче, девойка, дъщеря. Според тамошните учени, населението на кантона произхожда от племето лепонзи (leponzi), които представляват част от лигурите и етруските. Суфиксът "-zi", който указва множествено число и поставен след топоним или етноним,

                                                                                                                                                                                        стр. 16

означава жителите на дадено селище (територия, държава) или представителите на даден етнос, на български простичко се превежда с наставката "-ци" - лепонци - също като врачанци, видинци, варненци и т.н. Жителите на село Болгаре в Ломбардия, например, се наричат bolgarenzi, т.е. болгаренци, българенци. Колкото и да се напъват руснаци, поляци и всякакви други, да се изкарат най-преки роднини на етруските, паралелите с тоя славен народ водят директно към тракийския етнос и към най-чистите му наследници - българите. Последните ми изследвания в Италия показват, че съществува една много древна тракийска подложка, прамайка на италийските народи, влязла в етногенезиса на италианския народ, обусловила неговия език и култура, отделно от ранносредновековните български анклави, които съществуват почти по цялата територия на Апенинския полуостров. Тепърва ще изследвам значението на редица топоними в кантон Тичино, но един първичен поглед върху тях вече ми поднася паралелите между името на река Тичино и река Тича, между името на българското село Бошуля и това на тичинското Boscioli, между думата "порой" и името на село Foroglio (което означава точно порой) и много други. В Тичино съществува и думата "рабош", чието значение е точно като в българския - изписан, изрисуван.

         Ето защо почти сигурно е, че в тракийския език думата "туза" има същото значение на "дъщеря, момиче, девойка". В тая връзка името Кретуза на съпругата на Еней, загинала в пожарите на разрушената Троя, би могло да се преведе като "дъщеря на Крит".

         Името на майката на Полифем - Туза, (момиче, дъщеря) - не ни дава много сведения. Или напротив - дава ни достатъчно. Тя е била едно момиче, в чиито гени са се намесили могъщите атланти.

         Известно е, че другото име, с което древните са наричали Атлантида, е Посейдония. Това име и днес носят два града - Сидон в Ливан и Медина-Сидония в Испания. Съдейки по значението на древния финикийски град Сидон, твърде възможно е и той, както и иберийският му събрат, да са основани от атлантите. Още повече, че те имат особено разположение един спрямо друг - финикийският Сидон се намира в най-източния

                                                                                                                                                                                        стр. 17

край на Средиземно море, а иберийската Сидония - в най-западния, почти до Гибралтар. Не е изключено в дълбока древност, днешната Медина-Сидония дори да се е издигала на самия морски бряг, непосредствено до Херкулесовите стълбове, а впоследствие морето да се е отдръпнало и очертанията на сушата да са се променили. Диодор Сицилийски съобщава за град-близнак на финикийския Сидон, основан на иберийския бряг, който обаче учените засега отъждествяват с Кадис. За град Посейдония (Пестум) в Кампания, Италия, няма да говоря, защото неговото основаване се датира в по-късна епоха - тази на гръцката колонизация. Думата "сидон" най-вероятно означава "град". Това се подкрепя и от името Медина - буквално "град", което арабите прибавят към вече съществуващото Сидония, когато завземат иберийския полуостров. Като "град" или "държава" бихме могли да преведем и името на прочутата Посейдония - Атлантида. Но безусловната власт на Атлантида над световното море още в древността е придала на това слово друг смисъл, който далеч надхвърля буквалния превод. Бог Посейдон, въплъщение на самата Атлантида, е "повелител" на моретата. Ехо от неговото име със значение на "повелител, господар, властелин, непобедим", откриваме в арабската дума "Сид", чиито произход вероятно е много по-стар от арабите. За куриоз, в речника в Интернет, обясняващ значението на собствените имена, се твърди, че женското име Сидония има френски корен и означава "дюля".

         Така че, дешифрирайки произхода на циклопа Полифем, можем да кажем, че той е син на представител на суперрасата на властелините и на едно обикновено момиче.

 

         Но какво означава името Полифем? Разните показалци, обясняващи имената на омировите герои, твърдят в един глас, че смисълът на това име е "този, който говори много". Каквито и кусури да има Полифем, едва ли можем да го обвиним в празно дрънкане. Още повече, че в митологията (наречена "древногръцка", а всъщност тракийска) съществува и друг герой на име Полифем, съпруг на сестрата на Херакъл, който взема участие в похода на аргонавтите, а по-късно загива в сражение

                                                                                                                                                                                       стр. 18

срещу халибите. Нима той също е бил бърборко? Явно, това с "многото говорене" е първосигнално обяснение, основаващо се на думата "поли" - много. Но то не може да бъде ключ към името Полифем. Какво обединява циклопа Полифем и Полифем, зетя на Херакъл? Сестрата на Херакъл не е проявила лошия вкус да си избере циклоп или човекоядец за съпруг, иначе това щеше да бъде изрично указано в митовете. Значи общото между тях не е нито че са циклопи, нито че са людоеди. Но сестрата на грамадния Херакъл със сигурност също е имала огромен ръст и не се е омъжила за някой лилипут. Ето кое свързва двамата Полифемовци - и двамата са великани. А великаните живеят в пещери:

 

                                                                                 "...съзряхме

         там пещера исполинска накрай в канара до морето.

         Лаври засеняха входа. "

 

         Така описва Омир романтичното обиталище на Полифем. На помощ ми дойде старинната дума "полый, полая" - запазена все още в руския език - празен, кух. В речника на родопския диалект се открива едно специфично произношение на думата "плъх" - "польх", същество, което обитава изоставените кухини. Това е обяснението и на думата "полюс" - отвор, северен, южен - към кухата земя. Интересна е звуковата близост между антонимите "поль" (кух) и "полн" (пълен). Доколкото, според легендите, човешкият род също е създаден в пещерите, може би това е обяснението за произхода и на понятията "полис" (град, държава) и "популус" (народ). Всъщност думата "исполин" има същото обяснение - същество, излязло от/из пещерите, кухините. Дали произходът на думите "поле", "поляна" не е идентичен - пространство, опразнено от дървета? Ще отбележа в тази връзка, че отдавна още, замисляйки се над името на селото Каверньо, (Cavergno) в швейцарския кантон Тичино, в което понастоящем живея - и свързвайки го, разбира се, с каверна, кухина, пещера - ми хрумна, че тази дума означава "къща на змиите" - "са" ("къща" на местния диалект) и "vereni" (змия). За мен това е единственото възможно обяснение на думата "каверна", но змейовете или

                                                                                                                                                                                       стр. 19

 нагите, наричани от предците ни "гиганти" (гигени, гигери - гущери), получовеци-полузмии с грамадни размери, са същества, различни от исполините, които имат изцяло човешка телесна форма. В дълбоката древност хората отлично са съзнавали разликите между расите на гигантите, на исполините, на циклопите и пр. Объркването им става в по-нови времена. Но всички те живеят в пещери.

         Ако първата част на името Полифем (поли -) идва от "пещера", то какво означава втората му част - "фем"? Евреите добавят понятието "-филим" (мн.ч.) към названието на всички тези небесни или хтонични раси на великани (и не само). Но древногръцката (тракийската) митология се задоволява с частицата "-фим" накрая и аз съм склонна да й отдам право. Думата "нимфи" потвърждава догадката ми, че "фими" е общо название на същности, същества. Понятието "елфи" носи същата наставка. Християнската традиция ни говори за серафими и херувими (херуфими?), населяващи висшите небесни сфери. Следователно твърде възможно е името Полифем да означава "пещерно същество".

 

 

* * *

 

 

         Доскоро смятах сцената с Полифем за най-страховита в "Одисея" и ненадмината в световния литературен паноктикум на ужасите - във всички случаи негов първообраз, негова матрица:

 

                                                        "...И дума не ми отговори злодеят.

         Само подскочи, ръце към другарите клети протегна

         и като хвана двамина от тях, ги удари в земята,

         паленца сякаш. Опръска потеклият мозък земята.

         Той ги разкъса на части, приготви ужасна гощавка

         и като лъв, в планината откърмен, ги стръвно нагълта,

         без да остави по тях ни месо, ни утроба, ни кости."

 

         Това се повтаря още два пъти. Шестима другари на Одисей                                                                                                            стр. 20

загиват по тоя отвратителен начин. Но Полифем има срещу себе си изобретателя на Троянския кон. И на свой ред става жертва на лукавството на Одисей, който спасява себе си и останалите шестима от капана, в който сам ги е вкарал:

 

         "Взеха те ствола маслинен със тежкия остър завършек

         и го забиха в окото на спящия. Почнах провесен

         другия край да завъртам, тъй както строител на кораб

         свредел в гредата забива, а другите с ремък я дърпат

         вляво и вдясно надолу, а свределът стърже неспирно.

         Тъй нажежения връх завъртяхме в окото циклопско.

         Кръв го обливаше топла, щом стволът навлизаше в него.

         Пламъкът целите клепки с мъхнатите вежди опърли.

         Вътре окото гореше, а дъното страшно цвърчеше.

         Както ковачът топор или бойна секира

         в ледена течност потапя и съска звънливо металът,

         за да получи закалка, така яростта си усилва,

         тъй на циклопа окото засъска под ствола маслинен.

         Ревна циклопът ранен, от рева прокънтя канарата.

         Скочихме ние встрани ужасени. А той от окото

         яростно кола изтръгна, потънал в кипящите кърви,

         хвърли го обезумял надалеч и размаха юмруци."

 

         Крайният натурализъм на тези картини прави епизода с Полифем най-потресаващ в "Одисея", по-ужасяващ дори от зловещия разказ за Сцила и Харибда, в който Сцила също поглъща шестима моряци, но поне натуралистичното описание на това човекоядство ни е спестено. Тъй като няма да се спирам изобщо на сцената със Сцила и Харибда, ще отбележа мимоходом, че името Сцила е лесно разгадаемо. В италианския език, който е сборен резултат от латинския и другите тракийски диалекти, буквосъчетанието "sc" пред мека гласна се чете като "ш". Полученото име "Шила" означава буквално "шия", тъй като в старинния български "шил" е просто една разновидност в произношението на "шия". А Сцила е имала цели шест дълги и уродливи шии. "Шила" означава жила, сухожилие - на санскрит.

         Човекът побеждава чудовището. Правдата тържествува. Но                                                                                                            стр. 21

чия правда? Нима Полифем е отишъл при Одисей? Нима човекът - точно този човек, комуто е посветена "Одисея" - не е далеч по-ужасно чудовище от циклопа-човекоядец? От няколко години - откакто осъзнах истината за гърците ("данайците") като завоеватели и поробители на тракийските земи - една друга сцена от поемата далеч надхвърля за мен по своя ужас и трагизъм класическата история с Полифем. Тя се съдържа в една от финалните песни на "Одисея", които би трябвало да увенчаят завръщането на славния герой в Итака и повторното отвоюване на неговия застрашен трон. Подир описанието на кървавата баня, която Одисей устройва за женихите на Пенелопа (наричани ту "данайци", ту "ахейци", така че не се разбира дали става дума за тракийски бунт или за просто домогване на гръцката знат към ръката на царицата), Омир хвърля към читателя няколко светкавични стиха, една моментна снимка, запечатала ужасната истина, която поетът изпраща като стрела в сърцата на потомците. Това е чудовищната мъст, с която гъркът поразява най-беззащитните - своите тракийски роби, дръзнали да проявят неподчинение и да оспорят властта му. Две от нейните жертви са децата на Долий, тракийски роб, когото Икарий, бащата на Пенелопа, подарява на своята дъщеря  в деня на нейната женитба. Долий със сигурност не е прост човек, тъй като господарите му поверяват да управлява техните имения. Целият му живот минава в робско подчинение. Но децата му - момичето Меланто и момчето Мелантий - използват отсъствието на Одисей, за да се възбунтуват. Това не е просто робско своеволие в отсъствие на господаря, а осъзнат бунт, който за Мелантий продължава и след като Одисей оповестява завръщането си. Меланто, заедно с други "порочни робини" е обесена, а за Мелантий са запазени всички мъчения, които развилнелият се садизъм е способен да изобрети. След като е оставен да прекара цяла нощ на покрива на двореца с вързани в един възел на гърба ръце и нозе, така че гръбнакът да се превие до крайност и няколко чифта стави да изскочат от гнездата си, той е свален и извлечен в задния двор:

 

         "там му отрязаха с мед безпощадна носа и ушите

         и му изтръгнаха пола за гозба на гладните псета,

         после ръце и нозе потрошиха му ожесточено."                       стр. 22

                                              

                Никой ужас в "Одисея" не може да се мери с този. Това е един от последните акорди в триумфалния финал на поемата. Омир не го е вмъкнал случайно. Той трябва да ехти като тръба, да тътне като гонг в нашето българско съзнание. Всъщност името Долий означава мъка, болка. "Децата на Долий" - бих написала отделен труд с това заглавие.

         Какво се е променило днес? Нима не ни управляват същите чудовища?

 

 

* * *

 

 

         При последните ми прочити на "Одисея", не можех да сподавя растящото убеждение, че Омир е бил на служба при царя на Итака. Не твърдя, че е оставил костите си на този остров и че Итака пази неговия гроб, а че за дълъг период от своя живот е бил обвързан с Одисей. Подробностите за острова и за одисеевия дворец с всичките му зали, ъгли, входове, пасажи, изби, складове, стопански придатъци - че даже и с тайната на царската спалня, специално построена около пъна на отрязана хилядолетна маслина, от който е изваяно брачното ложе, не са главното доказателство за твърдението ми. Омир ни поразява с изумителни детайли за всичко, за което разказва. Главното доказателство е самото съществуване на "Одисея". Защо Омир написва поема, посветена тъкмо на този герой? Заради изключителните му пътешествия и премеждия? Може би, но съдбата и на други герои след разрушаването на Троя,  дава много интересни фабули, към които би посегнал един творец. Трагичната участ на Агамемнон като следствие от проклятието на Атридите, измяната на една невярна съпруга и на един клетвопрестъпен роднина, възмездието, което въздава Орест, ставайки на свой ред част от престъпната верига и жертва на ериниите, защото майкоубийството е престъпление, което не може да бъде извинено с престъпленията на майката - нима това не е сюжет, достоен за поема? Та той е самото въплъщение на понятието на                                                                                                                стр. 23

древните за трагедия. На всичко отгоре, става дума за най-

могъщия гръцки цар, за общогръцкия вожд. Омир е имал тази фабула под ръка, но я пренебрегва. Задоволява се само "телеграфно" да я изложи в последната Двадесет и четвърта песен. Защо избира Одисей? Или е искал да напише за разнообразие нещо по-весело - с "хепиенд"?

         Ако житейската съдба е свързала по някакъв начин Омир с владетеля на Итака и го е принудила да постави тъкмо него в центъра на своя поема, написана "по поръчка", толкова по-голям е героизмът на твореца - посред венцехваленията - да внуши истината за поръчителя - между редовете и дори в прав текст. И да облъчи с нея хилядолетията.

         Истината - тя прави вечни творбите на тракиеца Омир.

Статията е публикувана в специализирания исторически печат.
Всички авторски права запазени!

Автор: Милена Върбанова



 




Гласувай:
5



1. barin - Поемите на Омир са предизвиквали ...
12.07.2018 18:32
Поемите на Омир са предизвиквали интерес и си спомням, че ги обсъждахме в училище. Сега ми се струва, че интересът към "Илиада"и "Одисея" е намалял, защото има други занимания. Аз ги четох навремето по задължение, а после- само части от творбите. Древногръцките герои са много и възхвалявани навсякъде, но и българите сме имали митология. Може да видиш при мен за какво пиша. Може да ти хареса нещо.
Успех!
цитирай
2. milenavarbanova9 - към barin
12.07.2018 19:12
Благодаря за коментара.Прочетох някои от последните ти постинги - заинтригуваха ме.Ще следя публикациите ти.Желая ти щастие и успех!Милена Върбанова
цитирай
3. aristotelis - Николай Овчаров: В Бурятия и Монголия видяхме запазени древните танци и ритуали, които са изпълнявани от нашите предци
22.05.2019 12:05
Много е важно това за нашата история, защото преди 2000 години по тези земи в Централна Азия са живели прабългарите, които са изповядвали подобна религия. Ние намираме в Плиска и Преслав по стените рисунки на шамани, техни атрибути при разкопки в земята.
Аз съм единственият български учен, който е успял да съзре това нещо на живо, както е ставало по времето на хан Аспарух. Това е много важно и полезно, донесох и литература, по която ще работим.

Другият въпрос, освен прабългарите, беше монголите и тяхното нашествие в Европа през XIII век, защото имаме контакти и с тази култура, с ордите на Чингис хан и неговите наследници. Именно в тази насока извърших много изследвания и получих предложение от колегите в Държавния университет в Бурятия за лекции през следващата година, които да обяснят късния етап от нашествието на хуни и монголи в Европа, за което се знае твърде малко.

Фокус: Какво е характерно за шаманските практики и какво ново научихте за историята на прабългарите?

Николай Овчаров: Самият факт, че ние с главния шаман, организация „Тангра”, която е към президентството на Бурятия и представлява Съветът на президента, с него поговорихме преди обреда. Оказа се, че макар и теоретично знам много за шаманството, за боговете, за духовете, които се викат. Аз го знам от научната литература. Той беше много учуден, че имам такива познания. Занимавал съм се с тази тема – с Тангра, с женското божество в прабългарската религия, с духовете, които шаманите са викали. В България имаме теоретичните познания за нещата и археологическите находки, а Бурятия и Монголия видяхме на дело след хилядолетия запазени тези древни танци, ритуали, които са изпълнявани и от нашите предци.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: milenavarbanova9
Категория: История
Прочетен: 774618
Постинги: 328
Коментари: 1804
Гласове: 1896
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031